Поне пет коли завиха заедно с него. Не беше сигурен в коя са офицерите от службите за сигурност, но беше убеден, че две, а вероятно и три от тях го следят. Нямаше проблеми с това. Единствената му спирка тази вечер щеше да бъде на бензиностанцията.
Пайъниър застана пред театър „Капитал“, наблюдавайки трафика, сякаш чакаше да махне на някое такси. Това бе предпочитаното му място за подобни операции. Той обичаше театралното изкуство и умееше да говори интелигентно за много пиеси, особено за западните мюзикъли. Музиката от „Клетниците“ го обсебваше. Чувстваше историята на Жан Валжан — един живот, изпълнен с тайни, — като своя лична история и бе придобил малко от ограничените си познания по английски, следейки текста на либретото, докато слушаше албума в апартамента си.
Беше доста студено и от устата му излизаше пара. Вчерашната топлина беше изчезнала и сега той бе облечен с черно палто и червен шал — не синия, който носеше обикновено, — преметнат така, че да не скрива лицето му. Това оперативно действие не изискваше от него да прави нещо, само трябваше да го разпознаят от близко разстояние.
Пайъниър не носеше секретни материали. У него нямаше нищо, което да го издаде, ако го претърсеха. И все пак сега беше много по-напрегнат, отколкото всяка друга вечер, която си спомняше. Можеше да я сравни единствено с вечерта, когато предложи доброволно услугите си на ЦРУ, но стресът му тогава, преди повече от двайсет и пет години, се дължеше просто на нервност. В онзи момент невежеството работеше в негова полза. Задаваше си въпроса дали МДС са проследили колко често сменя цвета на шаловете си. Всъщност той не го сменяше никога, поне до тази вечер. Надяваше се те да не разберат, че промяната е свързана с нещо друго освен с модата.
Мичъл приближи до театъра. Премина една лента вляво от най-дясната. Тази маневра целеше единствено отвличане на вниманието и принуди офицерите от МДС в колите отзад да наблюдават автомобила му, а не тротоара отдясно докато той преминаваше покрай театър „Капитал“. Посетителите, китайци и чужденци, все още се смесваха отпред в една значително голяма тълпа. На Мичъл му се искаше да паркира колата и да си купи билет за тазвечерното представление. „Маймунският крал“ беше добър, както твърдяха критиците, и накара шефа на бюрото да се замисли за още една вечер в театъра заедно със съпругата си.
Този път времето, за което можеше да види, че агентът му е все още жив, беше пет минути. Нямаше да успеят да осъществят контакт и анализаторите от контраразузнаването нямаше да могат да докажат, че близостта им един до друг не е била съвпадение. Това беше теорията. Близостта можеше да се окаже достатъчна, за да подпали фитилите на МДС в зависимост от нивото на параноята им, ако наблюдаваха Пайъниър… И ако китайците бяха банда параноици.
Мичъл не намали скоростта и не обърна глава да погледне агента си. Направи всичко само с очите. Озърна се надясно и видя Пайъниър, който стоеше там според уговорката.
Знак за живот. Все още е жив, помисли си Мичъл. Но Пайъниър носеше червен шал, а не син и офицерът от ЦРУ усети как гърдите го стягат.
Те го наблюдават.
Зави наляво по Джангуоменей Даджие, артерията, минаваща между Забранения град и площад „Тянанмън“, като и двете забележителности оставаха западно от него. Изправи колата и подкара на изток, към района на посолствата. Не каза нищо, докато не пристигна в офиса си, а там затвори вратата, заключи я и набра номера в кабинета на Берън. Имаше начини да се чуе какво казва в автомобила и не всички от тях изискваха поставянето на микрофони вътре. Само тук Мичъл можеше да се разкрие. По график стаята се проверяваше за микрофони и друго подобно оборудване.
— Здрасти, шефе.
— Как е? — попита Берън.
— Жив е и е на свобода, но са го погнали — обясни Мичъл.
— Защо тогава не го прибра? Има ли някакъв шанс местните да не знаят наистина?
— Може би, но не бих заложил на това. Пайъниър го твърди, не аз — продължи Мичъл. — И това обяснява факта, че пакетът го нямаше на мястото му.
— А също означава, че съществува голяма вероятност и ти да си изгорял — замисли се Берън. — Обзалагам се, че МДС имат микрокамера в онази твоя тоалетна или отвън, насочена към вратата.
— Това може би е сигурен залог — призна Мичъл. — Съжалявам, но ще трябва да си намериш нов шеф на бюрото. Чудя се защо не са ме прибрали още.