— Длъжници сме на този човек… — заяви Кук.
— Нищо не му дължим — прекъсна я Рийд. — Предателите не работят за благотворителност. Те си имат свой дневен ред и ние сме платили на този. Получил е каквото е искал.
— Това е безсърдечно, Майк — отбеляза Стюарт.
— Това е прагматично, Хари — възрази Рийд. За пръв път разговаряше неофициално с президента в присъствието на Кук. — Хората на Кати сключват сделки с дявола и аз няма да рискувам стратегическите интереси на тази страна заради някого от тях.
— Той е мъртъв, ако го изоставим — отговори Кук. — Свършена работа. Получава куршум в тила.
— Ако опитаме да го спасим, рискуваме дългосрочните си отношения с Китай — заинати се Рийд.
— Ние така или иначе ги рискуваме точно сега — заяви Стюарт. Президентът се наведе напред, събра ръце и подпря брадичката си.
Не каза нищо. Кук го погледна в очите, отказвайки да гледа към Рийд, чийто поглед усещаше върху кожата си.
— Единственият начин да се измъкнем е чрез…
— Господин президент… — започна Рийд.
Стюарт го прекъсна с ръка.
— Кати, продължавай, както намериш за добре, но ако хората ти ги хванат, измъкването им няма да бъде твоя работа. Ейдън Дън ще се заеме с това. Няма начин да ги измъкнем от затвора. Майк е прав. Всеки арестуван ще прекара няколко години в затвора. Разбрано?
Кук кимна бавно.
— Да, сър.
Офисът на директора на ЦРУ
Като правило — и това беше правило без изключения — Фермата не даваше дипломи на полеви агенти, ако имаше някакво съмнение в техните умения. На стената до входа на старата сграда на Централата имаше мемориал с гравирани осемдесет и седем сиви звезди, всичките отбелязващи мъртъв офицер от ЦРУ. Зад тях, под стъкло, имаше черна книга, подвързана с кожа от мароканска коза, а пергаментовите страници бяха изписани на ръка с имената на загиналите — всяко изписано с калиграфски почерк до златна звезда. Книгата на честта съдържаше само петдесет и четири имена. Тридесет и тримата загинали офицери оставаха анонимни, някои за повече от петдесет години, след като бяха направили последната си жертва за своята Агенция и за страната си. Те бяха загинали не защото обучението им не бе достатъчно за тази игра. Просто играта си имаше строги правила, а понякога нямаше никакви… Или те просто вадеха лош късмет и тогава никакво обучение не беше достатъчно.
И така, упражненията във Фермата се ревизираха постоянно, новобранците бяха оценявани от безпощадни инструктори и не се правеха никакви компромиси. Новобранците бяха или „задоволителни“, или „незадоволителни“. Онези, които не можеха да постигнат първия рейтинг, получаваха работа зад бюро. Онези, които успееха, отиваха на терен и провеждаха операции. Съвсем просто.
Кук се втренчи в досието на Кира Страйкър върху плоския монитор. Тя бе постигнала рейтинг „задоволителен“ във всяко упражнение във Фермата, без никакви изключения. В коментарите на инструкторите нямаше негативна критика и дори известните темерути от Фермата бяха намерили повод да отправят по някой случаен комплимент. Паметта на Страйкър беше почти фотографска, а способността й да надушва наблюдение бе необичайно остра. Докладът й за упражненията по бягство и измъкване беше очарователен въпреки сухата проза. Малцина студенти успяваха да останат на свобода в горите по крайбрежието на Вирджиния за няколко дни, преследвани от своите инструктори, но Страйкър бе успяла. Жената изчезнала в горите и никой не я видял повече до сутринта, когато учението свършило и тя се показала отново. Наблюдателите прекарали дни в търсене из храстите, а кучетата душели из блатата. Тя издържала отлично отвличането, крясъците, подигравките и влажния карцер по време на симулирания разпит. Резултатите й с „Глок 17“ и НК 417 бяха отлични, беше се справила добре и с 40 мм гранатомет, което не се очакваше от жена с нейната физика.
Бяха опитали всичко, за да я пречупят под напрежение, и не бяха успели. Напечатаният коментар на един инструктор резюмираше мнението му за Страйкър по-ясно, отколкото всяка друга фраза, която Кук можеше да си представи.