— Имал е основателни причини да стане предател, така ли? — попита Кук.
— Само една и е основателна — отговори Берън.
— Смятах, че не ги питаш за причините.
— Не съм се интересувал. Той ми каза… — коригира я Берън. — Дори ако не бях направил нищо друго, само неговото вербуване си струваше всичко останало. Със сигурност ми се иска да го видя отново.
Кук най-накрая остави чашата на бюрото.
— Мислиш ли, че Страйкър може да се справи с мисията?
Берън се отпусна назад и сведе поглед за момент.
— Трудно е да се каже. Тя премина през Фермата. Много добри резултати. Но не е опитен офицер, а Пекин е трудно място за вършене на работа. Но пък оцеля във Венецуела. Част от това беше лош късмет… Тя се доверява на инстинктите си.
— Ето това е истинският проблем, нали? — попита Кук.
— Има голямо значение — призна Берън. — Е, какво ще правиш?
— Предполагам, че ще се доверя на инстинктите си.
— Ти си шефът. — Берън стана, за да се отправи към своя офис. — При всички случаи ще го направим. Никакви извинения.
12
ЧЕТВЪРТЪК
Ден дванадесети
Пекин
Кира се надяваше, че една разходка по улиците ще я отпусне, от което тя се нуждаеше от седмици насам, но действителността се оказа разочароваща. Ако ги нямаше мандаринските йероглифи, кварталът около американското посолство можеше да мине за всеки един от множеството градове, които тя вече беше виждала. Архитектурата беше авангардна, дори дръзка, и със сигурност внушителна за необученото й око. Градът се беше превърнал в лаборатория за архитекти, а модерните сгради поглъщаха кварталите, които все още съвпадаха с идеята на Кира за това как трябва да изглежда един китайски град. Но първото й впечатление от града, който видя от таксито, беше правилно. Китайците превръщаха дома си в едно модерно място на цена, която й се стори депресираща.
Мичъл предупреди нея и Бърк да не напускат безопасния район на посолството, всъщност им нареди да не го правят, но Джонатан се беше заровил в документи и изследвания, а на Кира й беше писнало от това. Съзнанието й се съпротивляваше с крясъци да направи нещо различно, а не да седне зад друго бюро и да се втренчи в друг монитор. Можеше да води този живот навсякъде, а Кира влезе в Агенцията, надявайки се на нещо по-интересно.
Сега се намираше, макар и незаконно, в една от великите страни, която всеки полеви агент се надяваше да види някога в живота си. Това беше нов терен, където полевите агенти можеха да изпробват уменията си срещу един уважаван, умел и упорит враг. Това бе задача, която Кира искаше да получи, но това вероятно никога вече нямаше да стане. Затова беше решила твърдо, че не е пътувала толкова надалеч, за да не види нищо друго освен района на посолството. Изхвърлянето й от страната бе най-лошото наказание, което Мичъл можеше да й наложи, а тя вече беше минала по този път. Кира провери задния си джоб за паспорта и за китайски юани и се измъкна през южната порта покрай морския пехотинец, застанал на пост на улица Ан Джиа Лу. Посолствата на Южна Корея и Индия се намираха от другата страна на улицата, а посолствата на Израел и Малайзия — малко по-нататък, с техни часови, застанали на пост в притъмняващия ден. Кира вървя на юг, докато мине покрай израелското посолство и дипломатическия комплекс на юг. Там разнородната тълпа от пешеходци започна да се променя от западняци и южноазиатци към местни китайци.
Следвайки картата в съзнанието си, тя зави на югоизток, когато стигна улица Лиангмакяо, и започна една дълга разходка. Развитият квартал с чуждите консулства отстъпи пред незавършени строителни проекти и накрая премина в по-традиционни китайски райони, каквито тя се надяваше да види. Кира си погледна часовника и реши, че е изминала повече от три километра, а краката вече я боляха. Маратонките й не бяха пригодени за дълги разходки. Сигурно й бяха излезли пришки. Тя пренебрегна болните места и продължи да върви, вглеждайки се в хоризонта. Забраненият град освети градския пейзаж в далечината. Съмняваше се, че тази вечер ще успее да завърши пътуването си пеша.
Първият удар я улучи точно между плешките и я блъсна в една тухлена стена отдясно. Кира вдигна ръце да защити лицето си, преди да се удари, но все пак се цапардоса достатъчно силно и одраска дланите си. Зашеметена, тя обърна глава и видя един китаец, добре облечен в костюм с британска кройка, среден на ръст, малко по-висок от нея. Той я погледна стоически, с безизразно лице, но определено я пронизваше с очи. Стоеше неподвижно, докато тълпата се носеше покрай него.