Кира влезе в асансьора и се учуди къде ли са скритите камери.
Гледката към Забранения град бе едно от малкото удоволствия, струващи си наема, който Пайъниър плаща повече от двайсет години. На юг се виждаха Куинян и Куянкуингонг, Дворците на Имперския мир и на Небесната чистота, издигащи се над северната стена. Отвъд нея, по-далеч на юг, се простираше площад „Тянанмън“. Той не виждаше площада от спалнята си, но знаеше, че е там.
МДС знаеха какъв е. Това бе несъмнено. И още не бяха го разстреляли само защото искаха той да разкрие по-голямата мрежа, в която участваше. Той сигнализира на ЦРУ и чак след това му хрумна, че това може би е било погрешен ход. Сега ЦРУ знаеха, че той е изобличен и вече няма да има тайни срещи. Може би нямаше да дойдат за него. Пайъниър щеше да изживее последните си дни, работейки за Партията, докато МДС решаха, че няма какво повече да спечелят от наблюдението му и някоя нощ щяха да дойдат, да го отведат и да го разстрелят в някое мръсно мазе. Не знаеше още колко дни му остават, но продължителността на живота му може би се определяше от търпението на някой офицер от МДС.
Предишната нощ се чу шум в горния апартамент, силно чукане по пода. Може би МДС го бяха окупирали и инсталирали фиброоптични камери на тавана, когато той излезе на вечеря. Първият му импулс бе да ги потърси, но реши, че това е напразно. Ако МДС искаха да го наблюдават, те щяха да го направят и той не можеше да ги спре. Щяха да влязат в дома му само миг след излизането му. Всеки човек, с когото се разминаваше в коридора, можеше да е офицерът от МДС, който скоро щеше да опре пистолет в главата му. Всеки апартамент в сградата можеше да е техен наблюдателен пост. Същото се отнасяше и за всеки апартамент във всяка сграда, която се виждаше от дома му. Той се чувстваше самотен от години, но сега домът му бе изпълнен с усещане за убийствена враждебност.
Въпреки това той се чувстваше странно спокоен. Учуди се дали неизвестният бог не беше с него, нашепвайки мир в душата му. Някак си не можеше да се насили да повярва в това. Може ли бог да обича един предател? Вероятно, предположи той. Един любящ бог нямаше как да обича Партията, така че сигурно щеше да обича някого, който се бореше срещу нея. Може би след смъртта го чакаше някаква награда вместо забвението, което Партията обещаваше. И двете бяха по-примамливи пътеки от начина му на живот сега. Беше му хрумвала мисълта за самоубийство но Пайъниър усещаше, че това би било капитулация пред врага. Бори се с Партията през повече от половината си живот и не можеше да им се даде толкова лесно. Не, ако щеше да умре днес, Партията трябваше да го убие. Нямаше той да им свърши работата. Ако не можеше да им навреди по друг начин, те поне щяха да си платят за евтиния куршум в темето му.
Някой почука на вратата. Пайъниър се обърна и не стана от масата. Чукането се повтори след половин минута.
Бяха дошли. Дежурният офицер от МДС, който и да беше, изобщо не бе търпелив.
Пайъниър блъсна недоядената си чиния със скариди през масата, избърса устата си и стана. Отиде до антрето, стисна силно бравата и отвори вратата — да погледне краткото си бъдеще в лицето, за да може да го заплюе…
— Ксиао!
Русата жена скочи към него. Само усмивката на лицето й го спря да не отстъпи паникьосан, а после осъзна, че е прегърнал непозната американска девойка. Тя му бърбореше на китайски с толкова лош акцент, че той се запита дали разбира собствените си думи, или просто повтаря запаметените фрази като добра чуждестранна актриса.
Пайъниър не беше я виждал никога преди, така че несъмнено МДС не можеха да разберат каква е връзката им. Ала почти сигурно тя щеше да изостри бдителността им. Ако беше от ЦРУ, дошла тук да го измъкне от Китай, те не разполагаха с много време.
— Липсваше ми толкова много. Мина толкова време! — изреди тя на ужасния си мандарин. Всъщност интонацията й беше като на робот, сякаш не разбираше какво казва.
— Да, така е. — Най-добре да отговаря кратко и просто. Ако тази жена не говореше китайски, тя нямаше да може да състави отговори за по-сложни изречения. Отговорите й щяха да бъдат безсмислени дори ако й зададеше прост въпрос, а това почти сигурно щеше да изостри вниманието на МДС.
— Толкова се радвам, че си свободен довечера. Обещах ти вечеря в Юеминг Лоу, ако ми покажеш Забранения град, помниш ли?
Пайъниър отстъпи назад. Юеминг Лоу. Почти беше забравил, но в мига, когато тя го каза, споменът се върна с пълна сила.