Юеминг Лоу, помисли той.
Това беше триетажен ресторант в района Ксиченг. Представляваше стара църква, ремонтирана от собствениците и много популярна сред западните туристи. Храната не беше отлична, но бе добра, традиционна мандаринска, и цените бяха поносими. Той го харесваше повече заради гледката от терасата на третия етаж към езерата в Северен Пекин и хутонг, древните тесни улички, които някога се простираха като паяжина през Пекин, преди Партията да преустрои града след Революцията.
Пайъниър беше вечерял там много пъти, поне веднъж годишно, по заповед на своя куратор, започвайки на третата година от предателството си. В началото молбата го изненада. След като спечели доверието на кураторите си, през петата година от труда си, те се изясниха. Не всеки агент се радваше на обещание за измъкване в Съединените щати. А мнозина и не искаха. Напускането на дома не беше лесно дори за предателите и особено за онези, които бяха мотивирани от идеологията, а не от парите. А сред другите, които искаха обещание, сравнително малко си струваха риска. Пайъниър си струваше.
Кларк Берън — Пайъниър не го познаваше под това име — бе кураторът, който му даде обещанието. Пайъниър го попита за детайлите в плана, а Берън отказа да отговори. Беше по-добре той да не ги знае. Нуждаеше се само от сигнал, че планът е задвижен. Когато моментът дойде, обясни Берън, агентът ще ти каже кодова фраза. И му нареди: „Каквото и да правиш, зарежи го. Бягай. Ако успеем, ще те предупредим, за да можеш да си събереш нещата най-много една чанта. Но когато чуеш тази фраза, веднага тръгваш със свръзката. Каквото и да ти каже да направиш изпълнявай заповедта му и той ще те измъкне“. Онова, което Берън не изрече, но го намекна, бе, че след кодовата фраза и напускането на Китай нямаше връщане назад.
Кодовата фраза беше вечеря в Юеминг Лоу.
Жената бе дошла, за да спази обещанието на Берън.
Пайъниър отстъпи назад и за момент Кира се учуди дали няма да последва нервен срив.
Мъжът я погледна. Лицето му се превърна в спокойна маска, но тя вече видя кратката емоция, изписана върху него. Той очакваше някой друг. И изражението му в онзи момент беше чист израз на истинските му чувства, преди да сложи изненадата си под контрол.
За пръв път в живота си Кира видя чиста, неподправена злоба. Това бе толкова силна омраза, че тя не успя да разбере какво може да я причини.
После той я погледна отново и тя проумя, че не е мишената на омразата му. Те бяха мишената на гнева му. Онези, които го бяха принудили да избере този живот. Те го бяха довели до този пределен избор — да напусне родината си или да умре. Кира Страйкър нямаше точна представа кои бяха те, но в този момент ги мразеше точно толкова, колкото и Пайъниър. А после проумя…
Погледна отново към него. Те ще трябва да ме убият, за да ми попречат да те измъкна от тук, помисли си тя. Кира се надяваше той да разбира.
Пайъниър изгледа младата жена. Тя все още се усмихваше, но това бе само фасада. Непоколебимият й поглед му изпрати съвсем различно послание и в мига, в който го видя, той й повярва. Тя не говореше мандарин, което го обърка за секунда. Защо са изпратили някого без това умение? Нещо не беше наред. Но момичето все пак дойде за него, а това означаваше, че е смела. Той се надяваше това да е достатъчно. В момента възможностите му бяха ограничени.
— Спомням си. Чакай да си взема палтото. Отвън е много студено — каза той на родния си език.
Видя, че тя се стегна, щом той заговори. Определено не разбираше и дума и се отпусна чак когато той се обърна, отиде до дрешника и извади дебелото си палто. После Пайъниър си позволи един момент, за да се огледа наоколо…
Жилището не беше красиво, но бе неговото убежище. Съдовете не бяха измити, храната остана на масата. Книгите му бяха подредени прилежно на полицата до малкия телевизор, където той прекарваше повечето си вечери, гледайки одобрени от Партията чуждестранни филми. Леглото не беше оправено, а мръсните му дрехи щяха да си останат в коша, докато МДС не ги вземеше, не ги претърсеше и не ги изгореше накрая.
Поне бюрото му беше подредено. То беше старо, направено от баща му за майка му от светлокафяв китайски бряст със стол в същия тон. Един от малкото предмети, останали в наследство от родителите му. Извърши повече от предателствата си седнал зад това бюро, пишейки докладите си за ЦРУ на своя лаптоп. Не оставяше много неща, без които не би могъл да живее, но бюрото щеше да му липсва. Молеше се вместо да го унищожат, някой офицер от МДС да хареса изящната изработка и да го вземе за себе си. За момент се замисли, че може би е по-добре да го унищожат, но истината бе, че той искаше бюрото да оцелее, макар и не като негова собственост. От години знаеше, че няма да може да го занесе в Съединените щати, ако го измъкнеха. Беше прекалено голямо, а той знаеше, че няма да има достатъчно време да го опакова и да го транспортира извън страната.