Щом слязоха до третия етаж, Пайъниър видя как тя извади от джоба си евтин мобилен телефон. В него бяха програмирани само два номера и тя набра първия, докато тичаха. След осем врати наляво една се отвори и Пайъниър чу отвътре да звъни телефон. Кира го вмъкна в антрето.
Апартаментът беше подреден в модерен китайски стил, само с няколко традиционни мебели. Телевизорът работеше прекалено силно, щорите бяха спуснати, а светлините — приглушени. Една китайка застана до вратата и я затвори зад тях.
— Ти ли си Кира? — попита тя.
— Да. Говориш ли английски?
— Завършила съм университета Дюк, випуск 2003. Пакетът е на плота до печката.
Кира кимна и тръгна към малката кухничка.
Домакинята се обърна към Пайъниър. Беше на възрастта на Кира, доколкото можеше да прецени. Млада, по-висока с няколко сантиметра от средната китайка, с руса коса, което го шокира. Беше я виждал понякога във фоайето, но винаги с черна коса и не достатъчно често, за да привлече вниманието му. Сега по светлата й коса и ежедневно западно облекло той разбра, че не е чиста китайка. Личеше си и по чертите на лицето й…
— Ти си Ксиан Лонг, нали? — попита тя. Мандаринът й беше безупречен.
— Аз съм.
— Чаках дълго да се срещнем, но се надявах да е по друг начин — призна младата жена. — Аз се казвам Ребека Хаувах.
— Американка ли си? — попита Пайъниър.
Тя кимна.
— Баба ми и дядо ми избягали в Съединените щати по време на Революцията, когато са били много млади.
Пайъниър се втренчи в нея.
— Откога живееш тук?
Младата агентка от ЦРУ му се усмихна.
— От шест години.
— Шест години? Агенти от ЦРУ са живели в сградата ми цели шест години? — Той беше изумен.
— Агенти от ЦРУ са живели в сградата ти почти толкова дълго, колкото си работил за нас. Ти си много ценен човек и ние сме четвъртият екип на този пост. Нашата работа беше да те наблюдаваме, да докладваме за състоянието ти и да помогнем, ако се наложи евакуация — обясни Ребека.
— Значи сте знаели, че МДС ме наблюдава? — попита той.
Ребека поклати глава.
— Не, докато ти не сигнализира. МДС са станали по-ловки, отколкото очаквахме, така че не разбрахме, докато ти не откри сам. Много точно от твоя страна. Но те преиграха, опитвайки се да те използват, за да открият по-голяма мрежа агенти, каквато не съществува. Ние променихме малко програмата си заради теб. Те не разбраха това и изчакаха твърде дълго да те арестуват.
Кира се появи от кухнята с отворен кашон. Остави на пода червената раница, свали си палтото и започна да съблича дрехите си, навлечени една върху друга… Пайъниър се учуди за момент колко дрехи възнамерява да съблече.
Ребека бръкна в кашона и извади ново облекло.
— Моля те, обличай бързо това.
Пайъниър погледна към Кира, която съблече всичко освен бельото си. Ребека взе ризата й и я нахлузи на главата си. И двете жени носеха обикновени сини джинси, скроени малко широко, за да улесняват движението им. Външният вид на Ребека бе подобен на външността на Кира Допреди няколко минути. Не подобен, осъзна той, те напълно си приличаха, макар че нямаха родствена връзка.
— А къде е моят близнак? — досетливо попита Пайъниър.
— Съпругът ми, Роланд, е в спалнята и чака за дрехите ти — отговори Ребека.
Пайъниър си свали палтото, обувките и панталона и й ги подаде. Ребека ги взе и изчезна в тъмната задна част на апартамента. Той облече дрехите, които жената му даде, и те му паснаха чудесно. Откъде знаят мерките ми?, учуди се Пайъниър. Предположи, че през годините поне един от хората, с които се бе срещал случайно във фоайето, бе имал набито око за размерите на дрехите. Или са били и в апартамента му? Съмняваше се, че някога щяха да му кажат.
Кира извади друг пакет от кашона. Той бе затворен с цип найлонов плик. Направи жест на Пайъниър да тръгне с нея и го заведе в светлата кухня.
Пакетът за маскировка бе произведен по технология „Сребърен куршум“, разработена от Научния отдел на Агенцията през седемдесетте години на миналия век, в помощ на агентите, които трябваше да заблудят наблюдението на КГБ в Москва. Кира никога не бе виждала оригиналните маскировки. Те бяха по-стари от нея, но парчетата, които наложи върху лицето и тялото му, бяха удивително реалистични… Гледката на кръв никога не я вълнуваше, но да държи телесни органи, които бяха толкова истински, че не можеха да бъдат разпознати и отблизо, я накара да настръхне. Трябваха й трийсет секунди да ги наложи. Тя отстъпи назад, огледа го, кимна доволно и го отведе обратно в антрето. Той се озърна за огледало, но не намери.