Тя се обръща към мен и взема студената ми ръка в своите.
– Маргарет – казва тя сериозно, – трябва да знаеш, че никога няма да можеш да избираш сама как да живееш. Ти си момиче: момичетата нямат избор. Никога не можеш дори да избереш сама съпруга си: ти си от кралската фамилия. Винаги някой друг би избирал съпруг за теб. На хората с кралска кръв им е забранено да се женят по свой избор. Знаеш и това. И накрая, ти си от фамилията Ланкастър. Не можеш да избираш на кого да бъдеш вярна. Трябва да служиш на рода, на семейството си, и на своя съпруг. Позволявах ти да мечтаеш, и ти позволявах да четеш, но дойде време да оставиш настрана глупавите истории и глупавите мечти и да изпълниш дълга си. Не си мисли, че можеш да бъдеш като баща си и да избягаш от своя дълг. Той се измъкна като страхливец: ти не можеш.
Това внезапно споменаване на баща ми ме потриса. Тя никога не говори за втория си съпруг, моя баща, освен най-смътно и общо. Каня се да попитам: "Как е избягал? Какъв е бил неговият начин да се измъкне като страхливец?", когато вратите на църквата се отварят, и аз трябва да тръгна напред и да поема ръката на своя жених, да застана пред свещеника и да се закълна да бъда съпруга. Усещам как едрата му ръка взема моята и чувам плътния му глас да отговаря на въпросите, докато аз само шепна. Той със сила поставя на пръста ми тежък пръстен от уелско злато, и трябва да събера пръстите си като малка лапа, за да го задържа да не се изхлузи. Прекалено голям ми е. Вдигам поглед към него, удивена, задето мисли, че такъв брак може да се осъществи, когато неговият пръстен е прекалено голям за ръката ми и съм само на дванайсет, а той е повече от два пъти по-стар от мен: мъж, кален в битки и изпълнен с амбиция. Той е суров мъж от стремящо се към власт семейство. Но аз съм все още дете, копнеещо за духовен живот, молеща се хората да разберат, че съм специална. Това е още едно от многото неща от които, изглежда, не се интересува никой, освен мен.
Предстои ми да започна брачен живот в двореца Ламфи, Пемброукшър, който е в сърцето на ужасния Уелс. Нямам време да тъгувам за майка си и за близките си в първите месеци, защото всичко е толкова различно, че трябва да усвоявам изцяло нови порядки. Прекарвам повечето от времето си със слугите и жените, които се грижат за замъка. Съпругът ми и брат му нахлуват и изхвърчат отново навън изневиделица като порой. С мен дойдоха гувернантката ми и личната ми прислужница, но всички други са непознати. Всички говорят уелски и ме гледат втренчено, когато се опитвам да ги помоля за разреден ейл или кана вода за миене. Толкова копнея за приятелско лице от дома, че бих се радвала да видя дори Уат, коняря.
Замъкът е разположен сред пусти земи. Около мен няма нищо, освен високи планини и небе. Мога да видя дъждоносните облаци, настъпващи като мокра завеса, половин час преди да се изсипят върху сивите плочести покриви и белязаните с петна от дъжд стени. Параклисът е студена и занемарена постройка, а свещеникът не води добре службите: дори не забелязва изключителната ми набожност. Често ходя там да се моля, и светлината струи през западния прозорец върху сведената ми глава, но никой даже и не забелязва. Лондон е на девет дни тежък път оттук: старият ми дом – също толкова далече. Пристигането на писмо от майка ми може да отнеме десет дни, но тя почти не пише. Понякога имам чувството, че съм отмъкната от бойно поле и задържана срещу откуп във вражеска земя, като баща ми. Със сигурност не бих могла да се чувствам по-чужда и самотна.
Най-лошото от всичко: не съм имала видение от първата си брачна нощ насам. Прекарвам всеки следобед на колене, когато затварям вратата на личните си покои и се преструвам, че шия. Прекарвам всяка вечер във влажния параклис. Но нищо не ми се явява. Нито видение за кладата, нито битките, нито дори потрепването на знаме с ангели и лилии. Моля се на нашата Повелителка за видение с Девата Жана; но Тя не ми дарява нищо; и накрая, отпуснала се назад върху петите си, започвам да се опасявам, че съм била свята само когато бях девица: като съпруга не съм нищо специално.
Нищо на света не може да ме обезщети за тази загуба. Бях възпитана в съзнанието, че съм дъщеря на изтъкнат човек и наследница на кралската фамилия: но собствената ми съкровена гордост се дължеше на убеждението, че Бог ми е заговорил, пряко на мен, и че Той ми е изпратил видението за Девата Жана. Той ми изпрати ангел в образа на просяк да ми разкаже всичко за нея. Той посочи Уилям дьо ла Пол за мой настойник, така че той – понеже е виждал Жана – да може да разпознае същата святост у мен. Но после Бог, по някаква причина, забрави напълно за този разумен план, и позволи да бъда поверена на съпруг, който не проявява интерес към моята святост и който, чрез грубото изпълняване на брачните задължения, ми отнема девствеността и виденията в една и съща ужасна нощ. Не мога да разбера защо трябва да бъда избрана от Бог, а сетне – пренебрегната от Него? Не е моя работа да поставям под въпрос волята Божия, но не мога да не се питам: Защо изобщо Той ме избра, ако е било само за да ме отпрати тук, изоставена в Уелс? Ако Той не беше Бог, човек би си помислил, че това е много зле планирано. Тук няма какво да правя, и със сигурност никой не ме възприема като жива светлина. По-лошо е дори от Блетсоу, където поне хората се оплакваха, че съм прекомерно набожна. Тук те дори не забелязват, и се страхувам, че дарбата ми е пренебрегната, като библейското светило, скрито под шиник, и не мога да направя нищо, за да разкрия себе си като пътеводен лъч за света.