Едмънд е ранен и заловен от Уилям Хърбърт. Държат го в плен в Кармартън. Подгответе се възможно най-добре за нападение там, докато аз отида да го спася. Не пускайте непознати: върлува чума.
Гуинет ме поглежда.
– Какво пише? – пита тя.
– Нищо – казвам. Лъжата идва на устните ми толкова бързо, че сигурно сам Бог я е поставил там, за да ми помогне, и следователно изобщо не се брои за лъжа. – Пише, че са отседнали за няколко дни в замъка Пемброук. Ще се върне по-късно.
Затварям вратата в лицето ѝ, връщам се в леглото и лягам. Слагам ръка върху издутия си корем, който е наедрял и сега извивката му се усеща под роклята ми. "Ще им съобщя вестта по-късно, довечера" – помислям си. Но първо трябва да реша какво да кажа и какво да направя.
Помислям си, както винаги: Какво би направила Жана д'Арк, ако беше на мое място? Най-важното би било да се уверя, че бъдещият крал е в безопасност. Едмънд и Джаспър могат да се грижат за себе си. За мен няма нищо по-важно от това да се погрижа синът ми да е в безопасност зад стени, които могат да бъдат отбранявани, така че когато Черния Хърбърт дойде да отмъкне земите на Тюдор, поне да можем да опазим бебето ми в безопасност.
При мисълта за Уилям Хърбърт, повел армията си срещу мен, аз се отпускам на колене и започвам да се моля.
– Какво трябва да направя? – прошепвам на нашата Повелителка, и никога в живота си не бих се радвала повече на ясен отговор. – Не можем да защитим това място: няма дори стена, която опасва целия замък, и не разполагаме с бойците. Не мога да отида в Пемброук, ако там има чума, а и бездруго дори не зная къде се намира Пемброук. Но ако Хърбърт ни нападне тук, как ще се опазим? Ами ако ме похити за откуп? Но ако се опитаме да стигнем до Пемброук, какво би станало, ако се разболея по пътя? Ами ако пътуването се отрази зле на бебето?
Няма нищо освен тишина.
– Повелителко? – питам аз. – Владичице Мария?
Нищо. Тази тишина е наистина ужасна.
Въздишам.
– Какво би направила Жана? – питам се. – Ако трябваше да направи опасен избор? Какво би направила Жана? Ако аз бях Жана, с нейния кураж, какво щях да направя?
Уморено се изправям на крака. Приближавам се до гувернантката си и си доставям удоволствието да я разтърся, за да се събуди.
– Ставайте – казвам. – Чака ви работа. Заминаваме за замъка Пемброук.
Есента на 1456
Едмънд не се връща у дома. Уилям Хърбърт дори не поисква откуп за него, за наследника на името Тюдор и бащата на детето ми. В тези несигурни времена никой не може да каже колко струва Едмънд, а освен това, ми съобщават, че е болен. Държат го в замъка Кармартън, пленник на фамилията Хърбърт, и той не ми пише, тъй като няма какво да каже на една съпруга, която не е много повече от дете, а аз не му пиша, тъй като също нямам какво да му кажа.
Чакам, сама в замъка Пемброук, подготвяйки се за обсада, като не пускам никакви хора от града от страх, че пренасят болестта, знаейки, че може да се наложи да удържам този замък срещу враговете ни, без да знам откъде да повикам помощ, защото Джаспър е постоянно в движение. Имаме храна, имаме и оръжия, имаме и вода. Спя с ключа от подвижния мост и от подвижната решетка на крепостната врата под възглавницата си, но не мога да твърдя, че знам каква би трябвало да е следващата ми постъпка. Чакам съпругът ми да ми каже, но не получавам никаква вест от него. Чакам брат му да дойде. Иска ми се баща му да мине край замъка и да ме избави. Но сякаш съм се зазидала вътре и съм забравена. Моля се за напътствия от Богородица, която също се е сблъскала с тревожни времена, когато е чакала дете, но не се явява Свети Дух да оповести на света благата вест, че аз съм Божи съсъд. Изглежда за мен изобщо няма да има блага вест. Всъщност слугите, свещеникът и дори моята гувернантка са погълнати от собствените си неволи и тревоги, докато вестта за странния сън на краля и борбата за власт между неговата кралица и регента на страната предупреждава всеки негодник за възможността за лесна плячка, която може да натрупа в една страна без управници, и приятелите на Хърбърт в Уелс знаят, че Тюдорите бягат, че техният наследник е пленен, брат му – изчезнал, а съпругата му – съвсем сама в замъка Пемброук, поболяла се от страх.
После, през ноември, получавам писмо, адресирано до мен, до лейди Маргарет Тюдор, от моя девер Джаспър. Той ми пише за първи път през живота си, и аз отварям писмото с треперещи ръце. Той не хаби много думи.
С прискърбие Ви съобщавам, че Вашият съпруг, моят нежно обичан брат Едмънд, почина от чума. Удръжте замъка на всяка цена. Пристигам.