Сестро,
Ние сме победени, а баща ми е мъртъв. Отиде на ешафода, шегувайки се, защото не вярваше, че ще го сторят; но те му отсякоха главата и я забучиха на кол в Херефорд.
Ще взема сина ти от Пемброук и ще го отведа със себе си в замъка Харлех. Там ще бъдем в по-голяма безопасност. Не се страхувай за мен, но аз мисля, че нашата кауза е изгубена за поколение напред, може би завинаги. Маргарет, трябва да ти кажа най-лошото: тук, при Мортимърс Крос, се яви Божи знак, и той не беше за нашия род. Бог ни показа три слънца за тримата синове на Йорк в небето над бойното поле, а онзи син на Йорк, който командваше на бойното поле отдолу, ни нанесе пълно поражение.
Видях го. Беше несъмнено. Над неговата армия имаше три ярки слънца, едно от друго по-ярки. Те засияха през мъглата, и трите, а след това се събраха като едно и грейнаха върху знамето му. Видях това със собствените си очи, без съмнение. Не зная какво означава това, и ще продължа да се сражавам за моята кауза, докато разбера. Все още вярвам, че Господ е с нас, но зная със сигурност, че Той не беше с нас този ден. Той озари Йорк със светлината на Своя лик. Той благослови тримата синове на Йорк. Ще пиша отново веднага щом бъдем на сигурно място в Харлех.
Дж.
Съпругът ми е заминал за Лондон, и аз трябва да чакам цели дни, преди той да се прибере у дома и да мога да му кажа, че по думите на Джаспър войната е приключила и ние сме загубени. Когато го посрещам в двора на конюшнята, той клати глава при новините, които сипя с нервно нетърпение.
– Тихо, Маргарет. По-лошо е, отколкото ти е известно. Младият Едуард Йоркски предяви претенции за трона, а те си изгубиха ума и го направиха крал.
Това ме кара да замлъкна напълно. Хвърлям поглед наоколо, сякаш се надявам да запазя чутото в тайна.
– Крал ли?
– Предложиха му трона и твърдят, че той е истинският крал и наследник. Не е нужно да се чака смъртта на крал Хенри. Той предяви правата си над престола и казва, че ще прогони нашите крал и кралица от Англия, а после ще уреди своята коронация, ще вземе короната и ще бъде миропомазан. Дойдох само да събера хората си. Ще трябва да се бия за крал Хенри.
– Ти? – питам невярващо. – Най-сетне?
– Да. Аз, най-сетне.
– Защо ти е да потегляш сега?
Той въздиша:
– Защото въпросът вече не опира до това един поданик да се опитва да потърси сметка на своя крал – в такъв случай мога да открия, че се двоумя дали един поданик не би трябвало наистина да предпази своя крал от лоши съветници. Сега това не е нищо друго освен бунт, открит бунт, и противопоставяне на един мним крал срещу истинския. Сега имам кауза, която трябва да защитя. Досега не съществуваше кауза, която да ме призове. Сега позицията, която Йорк защитава, е равносилна на държавна измяна. Аз трябва да се бия срещу измяната.
Прехапвам език, за да не изрека упрека, че ако беше тръгнал преди, можеше и да не стигнем до това ужасно положение.
– На полето трябва да има човек от рода Стафорд, който се бие за своя крал. Нашето знаме трябва да бъде там. Преди беше бедният ми брат, после беше достойният ми баща, който даде живота си в тези бушуващи войни. Сега аз съм този, който трябва да застане под флага на Стафорд, може би малодушен, може би несигурен, но сега аз съм глава на рода Стафорд и трябва да отида.
Основанията му не ме интересуват много.
– Но къде е кралят?
– Кралицата го държи на сигурно място при себе си. Имаше битка при Сейнт Олбанс, там победи тя и го прибра обратно под грижите си.
– Армията на Йорк е претърпяла поражение? – питам, объркана. – Но аз мислех, че печелят?
Той поклаща глава:
– Това не беше нещо повече от обикновена схватка в центъра на градчето Сейнт Олбанс между хората на Уорик и онези, които се биеха на страната на кралицата, докато Едуард Йоркски навлизаше триумфално в Лондон. Но Уорик водел краля със себе си, и след като йоркистите избягали, намерили краля, седнал под един дъб, откъдето наблюдавал боевете.
– Невредим ли е бил? – питам.
– Да, по време на цялата битка е бил добре пазен от двама лордове на Йорк: лорд Бонвил и сър Томас Кириъл. Опазили го. Бил кротък като дете. Предали го на кралицата, и сега той е с нея и сина им.
– А той... – поколебавам се при избора на думата. – Той с ума си ли е?
– Така твърдят. За момента.
– Тогава какво става? Защо изглеждаш така?
– Заради една история, която обикаляше кръчмите на Лондон. Може би е изцяло невярна. Надявам се да е така.