– Каква история?
– Говори се, че лордовете, които охранявали краля и се грижели да бъде в безопасност по време на битката, привърженици на Йорк, били отведени пред кралицата и нейния син, малкият принц Едуард, който е на седем години.
– И?
– Казват, че тя попитала малкия принц как трябва да се постъпи с лордовете на Йорк, лорд Бонвил и сър Томас Кириъл, които охранявали баща му по време на битката, и го опазили, и го предали обратно, почтено, жив и здрав, на собствените му хора. А принцът казал да им отсекат главите. Просто ей така. Затова те обезглавили двамата по негова заповед, по заповед на едно седемгодишно момче, а после го посветили в рицарско звание заради храбростта му. Синът на Маргарита Анжуйска наистина е усвоил военния занаят. Как изобщо някога ще управлява една страна в мир?
Поколебавам се, забелязала гримасата на съпруга си:
– Това звучи много зле.
– Говори се, че синът е порочен и зъл като майката. Сега цял Лондон е за Йорк. Никой не иска момче като принц Едуард на трона.
– Какво ще последва сега?
Той поклаща глава:
– Това трябва да е последната битка. Кралят и кралицата са отново заедно и начело на своята армия. Младият Едуард Йоркски и бащиният му приятел Уорик потеглят на поход срещу тях. Спорът вече не е за това, кой да съветва краля. Сега битката е кой да бъде крал. И в крайна сметка аз ще трябва да защитя своя крал.
Откривам, че треперя.
– Никога не съм мислила, че ще отидеш на война – казвам, с треперещ глас. – Винаги съм предполагала, че ще откажеш да отидеш. Никога не съм вярвала, че ще отидеш на война.
Той се усмихва, сякаш това е някаква горчива шега:
– Ти ме смяташе за страхливец, а сега не искаш да ликуваш заради смелостта ми? Е, няма значение. Това е каузата, за която загина баща ми, а дори и той потегли едва в последния възможен момент. Сега откривам, че е мой ред: ще трябва да отида. И аз също изчаках до последния възможен момент. Ако изгубим тази битка, тогава ще имаме крал от фамилията Йорк, и неговите наследници ще бъдат на трона завинаги, а твоят род вече няма да бъде кралски род. Въпросът не е дали каузата е правдива, а просто на чия страна съм роден. Кралят трябва да бъде крал: трябва да потегля заради това. Иначе синът ти вече няма да бъде на три крачки от трона; а само едно момче без титла, без земи, и без кралско име. Ти и аз ще бъдем обявени за предатели в собствените ни земи. Може би дори ще дадат земите ни на други хора. Не зная какво бихме могли да изгубим.
– Кога ще заминеш? – питам с треперлив глас.
В усмивката му няма нито радост, нито топлота:
– Боя се, че ще трябва да тръгна веднага.
Великден 1461
Когато се събудили на сутринта, ги посрещнала тишината и зловещата белота на един свят, изпълнен с навяващ сняг. Било лют студ. Снежната виелица започнала призори, снегът се въртял вихрено около знамената цял ден. Армията на Ланкастър, завзела високото място на дългия хребет недалече от селцето Тоутън, идеално разположена по височините, надзъртала надолу в низината под тях, където вихрено въртящите се снежинки криели армията на Йорк. Било твърде мокро, за да могат оръдията да стрелят, снежната вихрушка заслепила стрелците на Ланкастър, а тетивите на лъковете им били влажни. Стреляли на сляпо, прицелвайки се с надежда надолу по хълма, в снежинките, и неведнъж, отново и отново, залп от стрели се изсипвал обратно върху тях, когато стрелците на Йорк намирали мишените си, ясно очертани като силуети на фона на светлото небе.
Сякаш Бог бил наредил на времето по Цветница да се погрижи битката да бъде човек срещу човек, в близък бой, най-жестоката от всички битки на войната, на полето, което после нарекоха Кървавата поляна. Редица след редица призовани на задължителна служба войници на Ланкастър паднали под бурята от стрели, преди командирите им да им позволят да се хвърлят в атака. После те хвърлили безполезните си лъкове, извадили сабите, брадвите и камите си, и се спуснали с тътен надолу по хълма, за да посрещнат армията на осемнайсетгодишното момче, което искало да стане крал, опитващо се да удържи войниците си непоколебими срещу силата на нападението надолу по хълма.
С рев: "Йорк!" и "Уорик! За Уорик!" те се устремили напред, и двете армии се сблъскали и удържали позиции. В продължение на два дълги часа, докато снегът се превръщал в пенеща се червена киша под краката им, те се вкопчвали едни в други като плуг, стържещ през камениста земя. Хенри Стафорд, препускащ на коня си надолу по склона през най-гъстите редици на битката, почувствал мушкане в крака и усетил как конят му залита и пада под него. Хвърлил се от него, но се озовал легнал напряко върху умиращ мъж, с втренчени очи, с окървавена уста, която мълвяла за помощ. Стафорд се надигнал с усилие и се отдръпнал; привел се, за да избегне замахването на една бойна брадва, и се заставил да се изправи и да измъкне сабята си.