Нищо на арената за турнири или на тази за бой на петли не можело да го подготви за свирепостта, царяща на това бойно поле. Братовчед срещу братовчеда, заслепени от снега и подлудени от убийствена ярост, най-силните мъже мушкали и удряли с бойни тояги, ритали и тъпчели повалените врагове, а по-малодушните се отскубнали и побягнали, като се препъвали и падали в тежките си доспехи и често ги догонвал конник в ризница от метални брънки, размахващ боздуган, с който им размазвал главите..
Цял ден, сред сняг, който се въртял и кръжал около тях като перушина в дюкян за птици, двете армии размахвали оръжия, мушкали и се блъскали взаимно, без да стигнат доникъде, без надежда за победа, сякаш били хванати в кошмарния капан на безсмислена ярост. Всеки падащ войник бивал заместен от нов, който стъпвал върху тялото му, за да вдигне ръка и да нанесе смъртоносен удар. Едва когато започнало да се стъмва, в зловещия здрач, под побелелите от пролетния сняг небеса, предната редица на привържениците на Ланкастър започнала да поддава. Първите отстъпващи били здраво притиснати, и продължавали да отстъпват, докато онези отстрани почувствали как страхът надделява над яростта им, и един по един започнали да се отскубват.
Изведнъж положението им се облекчило, защото хората на Йорк също се отдръпнали и отстъпили назад. Стафорд, усетил затишие в битката, се подпрял за миг на сабята си и се огледал наоколо.
Видял как предната редица на армията на Ланкастър започва да се отдръпва, като лениви събирачи на сено, отправящи се рано към дома.
– Хей! – изкрещял той. – Дайте отпор. Дайте отпор за Стафорд! Дайте отпор заради краля!
Но те само ускорили ход и не погледнали назад.
– Конят ми! – изкрещял той. Знаел, че трябва да тръгне след тях и да спре отстъплението им, преди да побягнат наистина. Пъхнал мръсната си сабя в ножницата ѝ и затичал, препъвайки се, към конните позиции, а докато бягал, хвърлил поглед надясно и застинал от ужас.
Йоркистите не били отстъпили, за да си отдъхнат и починат, както толкова често се случва в битка, а се били откъснали от битката, за да побягнат колкото може по-бързо към собствените си кавалерийски позиции, да вземат конете си, така че пешите войници, които свирепо притискали войниците на Ланкастър, сега били на коне и настъпвали към тях, с размахани боздугани, с извадени мечове, с пики, насочени надолу на височината на гърлото. Стафорд прескочил един умиращ кон и се хвърлил с лице надолу на земята зад него, когато във въздуха се чуло свистенето на топката на боздуган, точно там, където преди това била главата му. Чул ужасен стон и познал собствения си глас. Чул тътен на копита, кавалерийска атака, идваща право към него, и почувствал как се присвива и притиска като изплашен охлюв към корема на стенещия кон. Над него, един ездач прескочил коня и човека с един скок, и Стафорд видял копитата до лицето си, почувствал вятъра, когато минали над него, трепнал, стреснат от разлетялата се кал и сняг, вкопчил се в умиращия кон без капчица гордост.
Когато тътенът от първия пристъп на кавалерията останал зад него, той предпазливо повдигнал глава. Рицарите на Йорк преследвали като ловци войниците на Ланкастър, които бягали като елени към моста над Кок Бек – рекичката отстрани на ливадата, единствената им възможност за бягство. Пешите войници на Йорк, подкрепящи с викове ездачите, препуснали редом с тях да сразят бягащите неприятели, преди те да могат да стигнат до моста. След минути мостът се превърнал в гъмжило от биещи се, боричкащи се мъже: привържениците на Ланкастър били обзети от отчаяно желание да прекосят реката и да избягат; войниците на Йорк ги дърпали назад или ги промушвали в гръб, докато те се препъвали тромаво в повалените си другари. Мостът скърцал, докато войниците връхлитали напред и назад, а конете напирали нататък, принуждавайки войниците да се мятат през перилата в мразовитата река, и стъпквайки други под краката си. Десетки мъже, виждайки рицарите, които настъпвали, размахали големите си двуостри мечове като сърпове от двете страни на главите на конете си, виждайки как бойните коне се изправят на задните си крака и стоварват големите си копита с железни подкови върху главите на хората, просто скочили в реката, където войниците още се боричкали, някои се мятали, за да се освободят от тежестта на доспехите, други се били, вкопчени един в друг с главите и раменете си, притискащи се взаимно, за да се удавят в ледените, почервенели води.