Стафорд се изправил със залитане на крака, ужасен.
– Върнете се! Прегрупирайте се! – изкрещял той; но знаел, че никой войник няма да го послуша, а после чул над крясъците на битката как дървените дъски на моста треперят и скърцат.
– Разчистете моста! Разчистете моста! – Стафорд си проправил с усилие път, като се блъскал и бутал, към брега, за да извика на войниците си, които още мушкали и сечели, макар всички да усещали как мостът започва да се олюлява под изместващата се тежест. Мъжете крещели предупреждения, но все още се биели, надявайки се да приключат и да се отскубнат, а после перилата на моста се огънали навън, и дървените подпори се пропукали, и цялото съоръжение пропаднало, хвърляйки всички – мъже, врагове, коне и трупове – заедно във водата.
– Пазете се от моста! – изкрещял Стафорд, застанал на речния бряг, а после, когато започнал да проумява огромния мащаб на поражението, повторил по-тихо: – Пазете се от моста!
За миг, докато снегът все така падал около него, мъжете потъвали и се появявали в бързо течащата вода, крещейки за помощ, а тежестта на доспехите им ги дърпала отново надолу, всичко сякаш напълно притихнало, и той се почувствал като единственият жив човек на света. Огледал се наоколо и не видял друг да стои изправен. Имало някои, които се били вкопчили в дървените греди и все още сечели взаимно вкопчените си пръсти, имало други, които се давели пред него или били повлечени в окървавените води; на бойното поле повалените на земята мъже лежали неподвижно, изчезвайки бавно под падащия сняг, Стафорд, премръзнал от студ, почувствал как чистият сняг пада върху изпотеното му лице, изплезил език като дете, и почувствал как снежинките падат, а после се стопяват в топлата му уста. От белотата бавно, като призрак, излязъл друг мъж. Стафорд изнурено се обърнал, с усилие измъкнал меча си от ножницата и се приготвил за нова битка. Не мислел, че има сили да вдигне тежкия си меч, но знаел, че трябва да намери отнякъде смелостта да убие още един свой сънародник.
– Мир – казал мъжът, с глас, изцеден от всякакви чувства. – Успокой се, приятелю. Всичко свърши.
– Кой спечели? – попитал Стафорд. До тях реката влачела нови и нови трупове в буйните си води. На полето навсякъде около тях мъже се изправяли на крака или пълзели към позициите си. Но повечето изобщо не помръдвали.
– Кого го е грижа? – казал мъжът. – Знам, че аз изгубих целия си отряд.
– Ранен ли си? – попитал Стафорд, когато мъжът залитнал.
Мъжът отдръпнал ръка изпод мишницата си. Веднага избликнала кръв и се разплискала на земята. Бил промушен с меч в брънката на ризницата точно под мишницата.
– Мисля, че ще умра – казал той тихо, и сега Стафорд видял, че лицето му било бяло като снега по раменете му.
– Хайде – казал той. – Ела. Конят ми е наблизо. Можем да стигнем до Тоутън; можем да се погрижим да те превържат.
– Не зная дали ще мога да издържа.
– Хайде – настоял Стафорд. – Да се измъкнем живи оттук.
Изведнъж му се сторило невероятно важно един човек, именно този човек, да оцелее от клането заедно с него.
Мъжът се облегнал на него, и двамата се заклатушкали изнурено нагоре по склона към позициите на Ланкастър. Непознатият се поколебал, притиснал здраво раната си, и сподавил смеха си.
– Какво има? Хайде. Можеш да се справиш. Какво има?
– Нагоре по склона ли се изкачваме? Конят ти на хребета ли е?
– Да, разбира се.
– Ти си за Ланкастър?
Стафорд залитнал под тежестта му:
– Ти не си ли?
– Аз съм от Йорк. Ти си мой враг.
Прегърнати като братя, двамата мъже се гледали гневно в продължение на един миг, а после и двамата безсилно се засмели.
– Как бих могъл да знам? – казал мъжът. – Мили Боже, та родният ми брат е на другата страна. Просто предположих, че си за Йорк, но как би могъл човек да разбере?
Стафорд поклатил глава:
– Само Бог знае какъв съм и какво ще се случи, или какъв ще се наложи да стана – казал той. – И Бог знае, че битка като тази не е начинът да се решат тези неща.
– Сражавал ли си се преди в тези войни?
– Никога, и ако мога, никога няма да се сражавам отново.
– Ще трябва да се явиш пред крал Едуард и да се предадеш – казал непознатият.
– Крал Едуард – повторил Стафорд. – За първи път чувам да наричат момчето на Йорк "крал".
– Това е новият крал – казал уверено мъжът. – И аз ще го помоля да ти прости и да те пусне да се прибереш у дома. Той ще бъде милостив, макар че ако беше обратното и ти ме отведеше при вашата кралица и при вашия принц, сигурен съм, че нямаше да ме оставят жив. Тя убива невъоръжени пленници, ние – не. А синът ѝ е ужасно създание.