– Да вървим тогава – казал Стафорд, и двамата се слели с войниците на Ланкастър, които чакали да измолят помилване от новия крал и да обещаят никога повече да не вдигат оръжие срещу него. Пред тях имало цели семейства, поддържащи Ланкастър, които Стафорд бил познавал през целия си живот, сред тях били и лорд Ривърс и синът му Антъни, със сведени глави, смълчани от срама на поражението. Докато чакал, Стафорд почистил меча си и се приготвил да го предаде. Още валял сняг, а раната в крака му пулсирала, докато се изкачвал бавно към билото на хребета, където празният пилон за кралското знаме още стоял на върха, всички знаменосци на Ланкастър лежали мъртви наоколо, а момчето на Йорк се извисявало до него в целия си ръст.
Съпругът ми не се завръща от война като герой. Пристига тихо и кротко, без истории за битки и разкази за рицарска храброст. На два-три пъти го питам как е било, мислейки си, че може да е било като битките на Жана: война в Божието име за краля, помазан от Бог, надявайки се, че той може да е видял някой божи знак – като трите слънца при победата на Йорк – нещо, което би ни подсказало, че Бог е с нас въпреки временното поражение. Но той не казва нищо, не иска да ми разказва нищо; държи се, сякаш войната изобщо не е нещо славно, сякаш това не е изпълнение на Божията воля чрез изпитание.
Склонява само да ми каже накратко, че кралят и кралицата са се измъкнали благополучно с принца, придружени от главата на моя род, Хенри Боуфорт. Избягали са в Шотландия и несъмнено ще започнат да възстановяват своята разбита армия, а този Едуард от Йорк трябва да има пословичния късмет на дивата роза от крайпътните живи плетове, която има за свой герб, тъй като се сражава в скръбта си сред мъглите при Мортимърс Крос, поведе войските си нагоре в снега при Тоутън и спечели и двете битки, а сега е коронясан като крал на Англия сред одобрението и възхищението на народа.
Прекарваме лятото тихо и спокойно, почти сякаш се укриваме. Съпругът ми може и да е получил прошка, задето потегли срещу новия крал на Англия, но вероятно никой няма да забрави, че ние сме една от изтъкнатите фамилии, свързани с Ланкастър, и че аз съм майка на момче, което е сред наследниците на изгубения престол. Хенри заминава за Лондон да научи новините, и когато се връща, ми донася красиво преписан ръкопис на "Подражание на Христа" на френски, което предлага да преведа на английски, като част от научните си занимания. Зная, че се опитва да отклони ума ми от поражението на моя род, от отчаянието на Англия, благодаря му за проявеното внимание и започвам да изучавам ръкописа, но сърцето ми не е отдадено на тази работа.
Чакам новини от Джаспър, но предполагам, че е потопен в същата скръб, която ме посреща, когато се събуждам, всяка сутрин, още преди да съм се разсънила напълно. Всеки ден отварям очи и осъзнавам, с болка, пробождаща мъчително сърцето ми, че моят сродник, кралят, е в изгнание – кой знае къде? – а нашият враг е на неговия престол. Прекарвам цели дни на колене, но Бог не ми праща знак, че тези дни са предназначени само да ни изпитат и че истинският крал ще бъде върнат на власт. После, една сутрин, когато съм в двора на конюшнята, пристига конен вестител, изкалян и изпоцапан от път, яхнал дребно уелско пони. Веднага разбирам, че, най-после, ми носи вест от Джаспър.
Както обикновено, тонът му е сух и лаконичен:
Уилям Хърбърт ще получи цял Уелс, всичките ми земи и замъците ми като награда, задето се пребоядиса и отново взе страната на Йорк. Освен това новият крал го направи барон. Той ще ме преследва, както аз преследвах него, и аз се съмнявам, че ще получа прошка от един милостив крал, както се случи с него. Ще трябва да напусна Уелс. Ще дойдеш ли да вземеш сина си? Ще те чакам в замъка Пемброук, преди да е изтекъл този месец. Няма да мога да чакам по-дълго.
Обръщам се рязко към конярчето:
– Къде е моят съпруг, къде е сър Хенри?
– Обхожда нивите с управителя на земите си, милейди – казва момчето.
– Оседлай коня ми, трябва да се видя с него – казвам. Довеждат Артур от отделението му, той долавя нетърпението ми и тръска глава, докато те се суетят с юздата, а аз повтарям: "Побързайте, побързайте". Веднага щом е готов, аз се мятам на седлото и потеглям към ечемичените ниви.