Виждам как съпругът ми обхожда границите на нивата, разговаряйки с управителя на земите си, пришпорвам Артур в лек галоп, и се приближавам до него с устрем, от който собственият му кон отстъпва встрани и започва да скача в калта.
– Кротко – казва съпругът ми, като дръпва поводите. – Какво има?
В отговор тиквам писмото в лицето му и махвам на управителя на земите да се отдръпне, за да не ни чува.
– Трябва да доведем Хенри – казвам. – Джаспър ще се срещне с нас в замъка Пемброук. Той трябва да замине. Трябва да отидем там.
Той е вбесяващо муден. Взема писмото и го прочита, после обръща коня си към вкъщи и го чете отново, докато язди.
– Трябва да тръгнем веднага – казвам.
– Веднага щом стане безопасно да го направим.
– Трябва да взема сина си. Самият Джаспър ми казва да го взема.
– Преценката на Джаспър не е от най-добрите, в което навярно можеш да се убедиш сега, тъй като неговата кауза е изгубена и той бяга към Франция, или Бретан, или Фландрия, и оставя сина ти без настойник.
– Налага се да го направи!
– Както и да е, той заминава. Съветите му не са от значение. Ще събера подходяща охрана и ако пътищата са достатъчно безопасни, ще отида и ще доведа Хенри.
– Ти ще отидеш?
Толкова се тревожа за сина си, че забравям да скрия презрението в гласа си.
– Да. Аз, лично. Нима ме смяташе за твърде немощен, за да потегля бързо за Уелс?
– По пътя може да има войници. Армията на Уилям Хърбърт се придвижва натам. Има вероятност да им пресечеш пътя.
– Тогава ще трябва да се надяваме преклонната ми възраст и побелелите ми коси да ме закрилят – казва той с усмивка.
Дори не забелязвам шегата:
– Трябва да се промъкнеш дотам – казвам, – или Джаспър ще остави моето момче само в Пемброук, и Хърбърт ще го плени.
– Знам.
Отиваме в двора на конюшнята, той разговаря тихо с Греъм, главния си коняр, и веднага след това всички войници се изсипват от къщата ни и от двора на конюшнята, и камбаната бие, за да призове арендаторите да се съберат под призива "на оръжие". Всичко е сторено с такава бързина и така умело, че за първи път ми прави впечатление каква власт има моят съпруг над хората си.
– Може ли да дойда и аз? – питам. – Моля те, съпруже. Той е мой син. Искам да го доведа благополучно у дома.
На лицето му се появява замислено изражение:
– Ще бъде тежка езда.
– Знаеш, че съм издръжлива.
– Може да има опасност. Греъм казва, че тук наблизо няма армии, но ще трябва да прекосим по-голямата част от Англия и почти цял Уелс.
– Не се страхувам, и ще правя каквото ми наредиш.
Той се поколебава за миг.
– Умолявам те – казвам. – Съпруже, женени сме от три години и половина, и никога не съм те молила за нищо.
Той кимва:
– О, много добре. И ти можеш да дойдеш. Върви да си приготвиш нещата. Можеш да вземеш само торба за седлото, и заръчай да ми сложат един кат дрехи за смяна. Нареди да приготвят провизии за петдесет души.
Ако аз се разпореждах в къщата, щях да го сторя сама, но тук все още ме обслужват като гостенка. Затова слизам от коня си, отивам при отговорника на слугите и му казвам, че господарят му, аз и стражите заминаваме на път и ще имаме нужда от храна и напитки. После казвам на прислужницата си и на слугата на Хенри да приготвят по една торба за всеки от двама ни, и се връщам в двора на конюшнята да чакам.
Те са готови, преди да е изтекъл и час, и съпругът ми излиза от къщата, преметнал върху ръката си пътното си наметало.
– Имаш ли дебело наметало? – пита ме той. – Не, така и предположих. Можеш да вземеш това, а аз ще използвам някое старо. Вземи го, привържи го към седлото си.
Артур е спокоен, докато го възсядам, сякаш знае, че имаме работа за вършене. Съпругът ми приближава коня си до моя.
– Ако видим войска, Уил и брат му ще тръгнат заедно с теб. Трябва да правиш каквото ти наредят. Заповядано им е да потеглят с теб към вкъщи, или към най-близкия безопасен дом, възможно най-бързо. Задачата им е да се грижат за безопасността ти: трябва да правиш каквото ти казват.
– Не и ако това е нашата армия – казвам аз. – Ами ако срещнем армията на кралицата по пътя?
Той прави гримаса:
– Няма да видим армията на кралицата – казва кратко. – Кралицата не може да плати дори за един стрелец с лък, камо ли пък за войска. Няма да я видим отново, докато не успее да сключи съюз с Франция.
– Е, във всеки случай, обещавам – казвам аз. Кимвам на Уил и брат му. – Ще тръгна с тях, когато ми кажеш, че трябва.
Съпругът ми кимва мрачно, а после обръща коня си, така че да бъде начело на малкия ни отряд – петдесетина мъже на коне, въоръжени само с няколко саби и брадви