— Разбира се — казах.
Питъс ми се виждаше точен, а и знаех, че ще имам нужда от помощ. Само дето и той щеше да поиска нещо в замяна.
Разказах му за нападателя от Брайтън бийч.
— Къде е ножът?
— В колата ми. Мислех да го покажа на Макси Краб. Познаваш ли я?
— Да. Искаш ли аз да й го занеса? — Молеше да му се доверя.
Кимнах.
— Ще бъда откровен с теб, инспекторе. Убийството на Устинов не е точно в моята компетенция. Такъв случай заминава директно за Вашингтон. Само че лично следя мафията в Брайтън бийч от години. Преди пипахме меко. Помниш ли рекламите на ЦРУ в руските вестници? Все едно подканваха отрепките да изкарат някой друг долар. Тогава още държахме нещата под контрол. Сега раздаваме визи като пуканки. Знаеш ли, че отворихме клон в Москва?
— Чух. — Не ме свърташе на едно място. Питъс криеше нещо.
— Напълно излишно според мен. Само ги потупваме по гърба и ги изпровождаме по живо, по здраво. Руснаците ме плашат. Разпитвах един тип, на когото отрязали ухото и го накарали да го изяде.
— Благодаря.
— Имам нещо за теб.
Питъс вдигна на масата очукано кафяво куфарче, щракна старомодните бронзови закопчалки и извади пакет в найлонова торба. Подаде ми го — беше от безмитната зона на Шереметиево.
— Открихме го сред вещите на генерал Устинов. Адресиран е до теб.
— Какво има вътре?
Питъс бавно се усмихна, взе сметката и извади от задния си джоб пет долара. От време на време явно се отпускаше да играе роля — Гари Купър в „Пълнолуние“.
— Фонданов сладкиш.
— Моля?
— Да. И снимки. Да имаш леля на име Бърди Голдън?
— Да.
— Предполагам, от тия, които ще накарат един генерал на КГБ да донесе в Ню Йорк домашни сладки?
— Да.
— Ще ми се обадиш ли?
— Разбира се. Сони знае ли, че ми даваш това?
— Не.
— Защо го правиш?
— Странно, при това образование и дрехите ти, очаквах да си някой тъп нюйоркски гъзар.
Трудно беше да му устоя; винаги съм имал слабост към четки от влиятелни хора. Може би заради баща ми и Генадий, или системата, в която израснах.
— Какво точно те интересува? Подскажи ми — казах.
— Кой е убиецът? Защо е бил по следите на Устинов? Дали е замесен още някой. Всичко за секса, смъртта и рокендрола.
Надигнах учуден глава.
— Какво толкова, и аз бях в Удсток.
— Защо Липърт иска да ме отстрани от случая?
— Може би иска цялата слава за себе си.
— Определено не го обичаш.
— Не — меко каза Питъс. — Просто не одобрявам амбициите му. Амбицията е като катаракт, замъглява погледа. Липърт веднъж прецака няколко от нашите. А сега трябва да вървя. А, инспекторе…
— Да?
— Подсети ме да те питам какво мислиш за видеото.
Рой Питъс ме изплаши. Определено не беше маниак на тема конспирация, решил да си начеше крастата. Нито човек, който с лекота ще си заложи главата в торбата. Генадий Устинов бе убит по време на телевизионно шоу. А мен следяха.
Все още беше рано, Бруклин — сравнително празен. Беше топло, но аз треперех. С мъка стигнах до колата и оставих торбата на Питъс на задната седалка внимателно, сякаш беше бомба. Запалих, колата отказа. Проклета антика. Все мисля да сменя тоя „Мустанг“, който само ми трови живота. Не знаех какво му е този път, но и нямах време да проверявам. По „Хайтс“ мина такси, аз сграбчих торбата и хукнах да го хвана.
Шофьорът беше руснак. На половината мост намали до пъплене. Нямаше други коли, беше ужасяващо тихо.
— Какво има? — попитах.
— Колата прегря — тросна ми се, а аз чак сега си спомних, че точно на това място застреляха Зилбер, мутрата от Брайтън бийч, от минаваща кола; куршумът го уцели право в окото.
7
Генадий Устинов ми се усмихва, синеок, с облегната на длани брадичка, с лакти на масата. Красив мъж е, дори на скапания запис, който откраднах от кабинета на Сони. Прониза ме болка. Изискан, очарователен, лицето му те подтиква да говориш, да признаеш. Напълно спокоен се привежда напред, поглежда те, приканва те да споделиш тайните си. С това си изкарваше хляба.