Олга се сгърчи пред огледалото. На слабото й, жълтеникаво лице се появи полуужасен, полупресметлив израз. Устните й бяха нашарени със следи от засъхнала кръв, тъмночервената раничка на челото й беше замазана с прекалено светла пудра. Сграбчи бутилка водка, отметна глава и отпи, като лекарство. Очите й се насълзиха.
— Много искаш.
— Визата й изтича следващата седмица — излъгах. — Проверих. Ако иска да остане, ще говори. Ще даде показания. Чуваш ли?
— В теб ли е снимката? — попита ме Толя.
Дадох му я. Изкарах я от видеозаписа на „Флауърс шоу“. Беше на мъжа с пистолета, но замазана.
Свердлов прегърна Олга през раменете и я отведе на дивана.
— Хайде, Оля — изгука и й показа снимката. — Хайде, захарче. Аз ще ти помогна. Ще ти помогнем. — Шепнеше на ухото й с мъркащия руски от телефонния ми секретар. — Кажи ни. Познаваш го, нали? Кой е той?
Толя беше внимателен, държеше се мило. Беше като най-добрите следователи, по-убедителен от изповедник. Клечеше до нея, поставил огромни длани на раменете й, сякаш да я защити. — Обещавам — повтаряше. — Ще ти помогна. Разкажи на Толя. Кажи ми всичко.
Тя се откопчи от прегръдката му и изчезна в съседната тоалетна. Чух я да повръща.
Върна се и взе снимката от Толя.
— Познавам го — каза.
Изведнъж проумях.
— Познаваш го от Москва? — попитах.
Тя кимна.
— Как се казва?
— Използва различни имена.
— Как му е проклетото име? Кажи ми името.
— Дай ми малко време. — Дланта на Толя беше на гърдата й.
Извърнах се.
— Искам името. И да даде показания — казах.
Без да изчакам отговор, се извърнах и ги оставих. Момичето се беше вкопчило като удавник за врата на Толя.
10
Върнах се в Брайтън бийч в неделя сутринта. Открили бяха пръстите на Олга в запечатан пластмасов буркан под дъсчената пътека към плажа.
Всъщност бях тръгнал да видя Женя, братовчедка ми, но първо се отбих на Чърч авеню.
Открих Брунел Дьодоне заспал в обществената пералня; дремеше на стол, килнат към стената срещу редицата сушилни, със затворени очи и тикната назад шапка; в краката му лежеше сънлив шпаньол.
— Хей, има ли някой?
— Няма какво да викаш, мой човек — каза той, пробуждайки се от мирния си сън. Беше хаитянин, огромен, със сладуранско лице и непогрешимите маниери на чаровен мошеник. — Какво има?
— Трябва да поговорим. — Облегнах се на една пералня.
— Ами говори — каза, изправи се, мързеливо измъкна прането от пералнята до моята и го зареди в сушилнята. — Имаш ли монети, мой човек?
Дадох му.
— Казвай — подхвърли, докато пъхаше монетата ми в сушилнята.
Придърпа разхлопана пейка, седнахме един до друг и загледахме как се върти прането. Мястото беше пълно с жени, кисело-сладката миризма на влажни чаршафи се омесваше с мириса на виолетките, които Дьодоне неуморно мяташе в устата си. Отнякъде се чуваше радио, мъжки глас четеше новините на френски.
— Работиш за охранителната фирма на „Флауърс шоу“, нали?
— Да. Ченге ли си?
— Да — казах. Не виждах смисъл да тръбя, че са ме изритали.
— Искаш ли бонбон?
— Не, благодаря.
— Какво толкова искаш, като вече идваха поне десет ченгета?
— Бил си на работа преди няколко нощи. Обикновено ти ли охраняваш шоуто?
— За коя нощ говориш? — Метна ми невинна усмивка и лапна нова виолетка.
— Я стига. Искаш ли да свършим с това по лесния начин, или да ти изпратя някой друг? Аз си падам добряк.
Сви рамене. За много хаитяни ченгетата са просто част от живота.
— Никой не ни е казвал да следим кой излиза от студиото. Какъв смисъл, като вече са влезли? На влизане им казваме здрасти, прибираме билетчетата. След това пазя студиото с кучето. Имаме си телевизор. Общо взето, си клатим краката.
— Гледа ли „Флауърс шоу“?
— Обикновено гледаме шоуто на Летърман. По-добро е. — Разсмя се от сърце.
Падаше си комик. Ченето му се разтресе като шоколадов пудинг.
— Ами детекторите за метал?
— Нямаме. Много били скъпи.
— Ще се напънеш ли малко, ако ти покажа снимки?
Той пак сви рамене. В пералнята беше горещо, миризмата на пране ме задушаваше.
Извадих снимки на Устинов и една на убиеца. Вече знаех, но исках още доказателства.