Като в кошмар ръката отново се появила и пръстите пак заопипвали за бравата.
Лили бавно отстъпвала. Някак успяла да се отдръпне назад и да събере инерция, после с все сила се хвърлила с рамо върху вратата, толкова силно, че премазала ръката на мъжа. Чула как се трошат костите, като на яребица, когато я прережеш на две с ножа. От другата страна се чул писък, нещо изтракало на пода, мъжът изтеглил пострадалата си ръка и Лили видяла да проблясва острие. Успяла да затвори вратата, щракнала резетата и след секунди вече набирала 911. Само че той вече бил изчезнал през мазето в тъмните улици.
По-късно Хосе, портиерът, разказал на ченгетата, че не обърнал особено внимание на мъжа. Да, повъртял се малко, но изглеждал богат и можел да мине за човек с познати в сградата. Бил там и когато китайчето от ресторанта попитало за Лили. Хосе излязъл в почивка. Онзи надушил шанса си, имал късмет или просто рискувал — проследил момчето в асансьора, цапардосал го, извлякъл го на втория етаж, пак го ударил и се качил при Лили. Открили хлапето на стълбите с насинено око. Лили мислела да се премести, да се скрие. Той знае къде живея, това било единствената й мисъл.
13
— Напсува ме на руски. — Бяхме в „Брадли“. Лили искаше да се махне от апартамента си, затова излязохме да хапнем нещо. Аз поръчах бира, тя — червено вино.
— Говориш руски? — изгледах я.
— Колкото помня от училище — каза тя. — Гладна съм.
— Странно как човек продължава да изпитва глад след подобно нещо.
— И аз си го помислих.
В „Брадли“ беше тъмно, прохладно и почти празно, с изключение на няколкото окъснели пияници на бара.
— Честно казано, страх ме е. Някой знае къде живея. В кой ресторант си поръчвам храна. Този някой е отмъстителен и преследва мен. Дали е знаел? Или се е навъртал и е чакал сгоден случай? Дали го е планирал? Живея в този квартал почти откакто се помня. Тук израснах. После заминах, но когато родителите ми починаха, се върнах. Познавам всяка плочка по улиците. Преди предизвиквах съдбата, като стъпвах по фугите.
— Кога беше това?
— Бях на шест.
— Къде е ножът?
— Сигурно си го е прибрал. — Лили довърши виното си. — Виж, благодаря ти, че дойде.
— А аз — за поканата.
— Това свалка ли е?
— По-добре да се изясним веднъж завинаги — имам нужда от помощта ти, за да открия убиеца на Генадий Устинов и да разбера защо го е направил. Но има и нещо друго, което е крайно време да ти кажа. — Потях се като пубертет.
— Давай.
— Вече не съм точно полицай. Бях полицай. Полицай, не мозъчен хирург. Ако можех да стана мозъчен хирург, най-вероятно нямаше да стана ченге, окей? Което не значи, че съм неандерталец, прасе и фашист.
— Е, и?
— Искам да те поканя на вечеря.
— Това евфемизъм ли е?
— Ако по ти харесва. Повече няма да го споменавам. Може просто да се срещнем и говорим за убийството и прочие на публични места. А ако решиш, че искаш да вечеряш с мен — както и да го тълкуваш — ще ми кажеш.
— Много добре формулирано.
— Благодаря. Още ли си гладна?
— Това покана ли е?
— Не, може да си платиш.
Лили поръча чийзбургер с бекон и пържени картофи; последвах примера й.
Бургерите пристигнаха. Тя отхапа голяма хапка, по брадичката и по тениската й покапа сос. Засмя се, аз също.
— Познаваш ли издателя на Устинов? — попитах.
— Познавам Филип Фрай.
— Но не ми го каза.
— Лично е.
Изведнъж се сетих нещо.
— Той англичанин ли е?
— Да — каза тя, а аз разбрах, че все пак съм бил прав.
Олга я е видяла в „Батуми“ с Филип Фрай, не с Гавин Крауи. Само че доникъде нямаше да стигна, ако не си меря приказките.
— Съжалявам, не ми влиза в работата.
— Аз измислих това за шоуто — каза тя. — Беше по моята тема.
— Живяла си в Русия?
— За кратко. Исках да видя какво е с очите си.
— Да видиш?
— По какво толкова се превъзнасяха родителите ми — каза тя малко горчиво. — Наистина вярваха, знаеш ли. Не точно в Сталин, но вярваха в комунизма и Пит Сийгър. В крайна сметка, когато Горби дойде на власт, отидох в Москва, като всички. Беше суперматериал.
Говореше бавно, без да се притеснява. Беше приветлива жена. Нямаше скрити мисли, не се мусеше, не правеше намеци. Потърка очи с юмруче като дете.
Трио, което не бях чувал, засвири „Дезафинадо“.