Вече бях леко пиян.
— Да. Разследването — имам предчувствие, че ще завърши в Москва. Знам го. Усещам го. А няма да се върна там никога. Никога.
Лили се наведе напред и ме прегърна.
— Няма нужда да се връщаш — каза, — окей?
— Предполагаше се аз да те успокоявам.
— Не е ли все същото?
Пианистът ни погледна, ухили се и подхвана „Някой ме гледа от небето“.
— Тоя ме хареса — засмя се Лили.
— Аз също.
— Мислех, че съм вече прекалено стара за тия неща.
— Не си.
— Ще ме изпратиш ли до вкъщи? — попита, топлата й длан лежеше на врата ми. Тя се наведе и ме целуна, дълга целувка.
— Това евфемизъм ли е?
— Да — каза и пак ме целуна.
Когато си тръгнах от апартамента на Лили на следващата сутрин, се чувствах добре за пръв път от седмица насам. Беше страхотен ден, появилият се хладен морски бриз издуха влагата. Оставих колата и се поразходих. Пушех и си подсвирквах.
На „Бродуей“ спрях в „Дийн & Де Лука“. Беше в списъка на Максин, ходил бях и преди, но реших да се отбия пак.
Разпитах продавачите и най-после попаднах на един, който помнеше купувача на скъпия нож. Ножът за обезкостяване за над сто долара. Не бях разговарял точно с този мъж, цяла седмица бил на почивка.
— Славянин според мен — каза вежливо.
Беше нисък и спретнат, с дебелите компетентни ръце на готвач и набито за подробности око. Точно подробностите, рутината, разбиват прикритието на престъпника.
— Помня го, защото дойде в деня, в който заминавах на почивка. И беше рано. Дойдох да направя инвентар на готварските книги. Той влезе малко след като отворихме. Магазинът беше празен и веднага го забелязах. Вървеше като болен. Помислих си, че трябва да е бил много красив като момче.
— Продължавайте.
— Наблюдавах го. Понякога чужденците се държат така. Беше като хипнотизиран. Огледа всичко, сирената, хлебчетата, после спря тук и посочи витрината. Говореше много слабо английски. Попитах го какво желае. „Майка ми е, как го казвате на английски… кук? В Русия.“ Успокоих го, че и ние казваме кук. Той посочи ножовете, аз казах, че всички готвачи обичат добрите ножове, и той попита кои точно. Отворих витрината и му показах асортимента ни. Разбирахме се май повече със знаци, но все пак загрях, че му трябва нещо за обезкостяване на пилета. Показах му и по-евтини, но той хареса този. — Продавачът извади стоманения нож от витрината и ми го подаде.
Беше същият като ножа, с който ме нападна копелето от Брайтън бийч.
— Наистина ми дожаля за него — каза, върна ножа и заключи стъклената витрина.
— Защо?
— Очевидно не беше богат, а толкова искаше да избере най-добрия подарък за майка си. Личеше си по начина, по който оглеждаше ножа. Реших, че може и той да е готвач. Съжалих го.
— Задето е беден?
— Не. Беше болен, потеше се. Свали си шапката — затова го помня толкова добре — и видях, че челото му е покрито с отвратителни язвички. Не съм виждал по-лоши. Горкият, имаше СПИН.
14
Улицата беше окъпана в светлина. Почти не я забелязах. Открих телефон и позвъних на Рой Питъс.
— Утре — каза той.
— Сега.
— Не тук. — Питъс си имаше други грижи.
— Къде? — Бях отчаян.
— Ще се опитам, но нищо не обещавам. Затрупан съм с работа. По-късно.
Към пет седях на една пейка до реката, в центъра на Ню Йорк, зад Световния финансов център. Гледах яхтите и чаках Питъс.
След малко пристигна, свали сакото си, внимателно го остави на пейката, извади две картонени чаши кафе от кафяв хартиен плик и ми подаде едната. Беше с бяла риза и вратовръзка на райета.
— Какво има? — попита.
Разказах му за мъжа с ножа. За язвите.
— Разбирам.
— Какво толкова разбираш? Би ли ме светнал, ако обичаш? Какво друго научихте?
Питъс заслони очи от слънцето и погледна към реката, после остави кафето на земята, наведе се напред и сключи пръсти.
— Вече разполагаме с отпечатъци от ножа. Имаме касетата, сега и описанието му от продавача. Кръв, буркана с пръстите на Олга. Всичко се връзва. Мисля, че го идентифицирахме.
— Руснак?
— Руснак или поляк. Открихме човек на летището, който вероятно го помни. И знаеш ли защо?
— Не.
— Името му било Лев, като на бащата на служителя. И двамата били поляци, адаши, затова го пуснал, без да го провери обстойно.
— Олга?