— Изглеждаш кофти — каза Боб, барманът, докато плъзгаше будвайзера по плота.
— Правя каквото мога — казах, изпих бирата и поисках уиски.
Горе-долу тогава цъфна Свердлов и започна да ми опява за този Лев. Същото име, което Питъс бе изкопчил от имиграционните; не че имах намерение да го споделя със Свердлов.
Определено не се зарадвах да го видя.
— Как ме откри?
— Сам ми каза, че често минаваш насам. — Махна към бара.
Пълна идиотия от моя страна. Отпих от скоча и се опитах да го игнорирам.
Той ме хвана за рамото.
— Чуй ме, моля те. Чел ли си онзи разказ на Борхес за състезанието между затворниците?
Ето така руските интелектуалци доказват добрите си намерения — дрънкат ти на главата, докато умреш от скука.
— Позволяват на затворниците да се състезават един с друг. Първо обаче трябва да прережат собствените си гърла. Последният умрял печели. Всички се включват в състезанието. Същото е и при ядрените мулета.
Довърших на една глътка скоча и поръчах нов.
— Продължавай — кимнах на Толя.
— Опасен е и болен. Нападна те. Бил е в апартамента ти. Има нужда от пари. Иска аз да продам проклетите му мостри.
— Какви мостри? За какво изобщо говориш?
— Казвам ти, Лев е ядрено муле.
— Ядрено?
— Да. Муле, или пътуващ търговец, ако повече ти харесва. Пренася радиоактивни мостри. Твърди, че има плутоний в хокейни шайби. Уран. Разтворими цезиеви соли. Има сертификати за всичко от водещи руски изследователски институти. Твърди, че има червен живак.
— Къде?
— В куфара си.
— Който вероятно държи под леглото?
— Точно.
Погледнах Толя Свердлов — може да беше шут, но в момента не се шегуваше.
— Виждал ли си мострите?
— Видях достатъчно. — Гледаше сприхаво, гневно. Наклони се на барплота така, че туловището му да образува плътна стена, после се надигна, махна за още пиене и ме изтика към дъното на бара.
Седнахме на маса в нишата под две увесени от тавана саксии.
— Сега ще ме изслушаш ли?
Едната саксия ме удари по главата. През прозореца мярнах момичето с ролери, което понякога засичам пред апартамента си. Правеше осморки под една улична лампа.
— Как така ти се довери?
— Почувствах се виновен след убийството на Олга. Аз я предадох. Исках убиеца й. Потърсих го.
— Той ли оправи Олга?
— Да. Чувствах се виновен. Разговарях с хора от Брайтън бийч, с мафиоти, с ченгета. Клюкарствах със старците, ония, дето вечно имат трохи в брадите. Там го видях. Цъфна ей така. Накарах го да си поговорим по руски.
— Как така ти се довери?
— Накарах го да повярва, че съм му приятел. — Изсмя се горчиво. — Както казваха в КГБ, накарах го да открие местенце за мен в сърцето си.
2
— Минал преспокойно през Имиграционните — каза Толя. — Разказа ми, че станало като на магия.
— Магия?
— Да де, магия, стига повтаря — каза Толя, аз най-после млъкнах и той ми разказа всичко, което бе научил от мъжа, представящ се за Лев Иванов.
Това било името на документите му, грижливо подправени; похвалил се на Толя, че сам оправил снимката си. Имал истинска покана от някакъв братовчед в Бъфало — още беше задължително за руснаци, но не и болка за умиране, ако се ръснеш малко. Американците си падат по добре облечени бели европейци като него, с вдъхващи респект кожени обувки и карирани спортни сака.
Когато прибрал багажа си от лентата на летището, Лев вече бил убеден, че прилича на новоизлюпен богаташ. Наредил се зад някаква жена с огромно кожено палто. Митничарят я държал двадесет минути, после дошъл ред на Лев.
— Разказал ти е всичко това?
— Да. Каза, че си носел Агата Кристи за четене. Имал два куфара, добра имитация на „Самсонит“. Представил се за шеф на полско-руска фирма. Дори ми изигра как сложил куфарите на масата в митницата. Инспекторът бил дебел, с шкембе, държал се учтиво. „Хубави куфари — му казал. — Харесвам самитата.“
Свердлов се бе вживял, роден актьор, играеше всички роли. Не го прекъснах, не знам защо.
— Митничарят наднича в големия куфар и проформа разръшква бельото на Лев. Посочва към по-малкия куфар и сака, но не ги отваря. Хвърля един поглед на документите на Лев. „Мостри?“ — пита, Лев кима. Във визата му пише, че е бизнесмен от Москва, надява се да установи контакт с американски партньори. В куфарите носи мострите. Инспекторът го пуска да мине, усмихва се. „Наистина ли сте Лев? И баща ми се казва така.“ После добавя на полски с бруклински акцент: „Добре дошли в Америка, Лев“.