— Помниш ли как четяхме „1984“? — подхвърли през рамо. — Това си остава най-готиното ми преживяване, като изключим може би „Бийтълс“ и първото чукане. Беше издание на „Пенгуин“, с корица в бяло и оранжево. Даде ми я едно момче от нашия клас в смрадливия кенеф в училище. Знаех, че е провокация — тогава пращаха в затвора за Оруел. Съученикът ми, казваше се Патрис, на Патрис Лумумба, я извади от колана на панталоните си. „Искаш ли я, Тол?“ Все едно ми пробутваше мръсно списание. Прочетох я. На другия ден знаех, че всичко е измама.
— Аз изобщо не съм се съмнявал. Рисувах мустаци на Ленин в учебниците. Слушах „Гласът на Америка“ на къси вълни.
— „Джаз с Уилис Коновър“ — с носталгия се усмихна Толя.
— Виж, не че не обичам да си спомням за лошото старо време, но би ли ми казал защо не го предаде в полицията този твой Лев?
— Защото ми показа само част от мострите. Защото трябва да докопаме куфарчето, а имам нужда от пари, за да го направя. Защото — каза Толя, докато оглеждаше един стар „Никон“ — съм прост руски турист. Кой ще ми повярва? — Остави апарата, плати шапката и пое към улицата.
Беше излязъл леденостуден бриз.
— Какво изобщо представлява червеният живак?
Свердлов спря под една улична лампа.
— Най-мръсното нещо, произведено някога. По-гадно от плутония. По-смъртоносно, по-тежко. Няколко унции са достатъчни за атомна бомба, която да изличи милионен град.
— Глупости.
— Мислиш ме за откачил руснак ли? За прекалил с научната фантастика? За тъпанар? Я си спомни за бомбите в Оклахома сити. Мислиш, че дребните копелета като Лев, които пътуват с куфарчета, са пълен майтап, нали? Ще повярваш само ако става дума за огромна бойна глава, вързана с компютър, с хиляда тона обков. Така вече става, а? Бум! — Крещеше и половината хора по улицата се извърнаха. — Бум! — Сграбчи ме за ръкава. — Толкова отдавна не си бил в Русия, че не вярваш в хората, които произвеждат тези неща. В облаците ли живя през цялото това време, господин Американски полицай?
Все едно слушах Сони Липърт.
— Това е само началото. Остави го да се измъкне и ще има още, още много. Какво си мислиш, че няма да стане ли? Мислиш ли, че учен, чиито деца гладуват в някоя затънтена дупка в Кавказ, няма да продаде плутоний на скрап за жълти стотинки? Ела с мен в Москва и ще ти отворя очите.
— За нищо на света, мамка ти — казах.
Навън беше почти студено, но ме тресеше от страх.
— Както искаш. Обаче си пази гърба, окей? Той те следи. И е опасен.
— Господи! И какво друго?
— Болен е. Много болен. Не му пука кого ще докопа. Говорим за развилнял се луд, който на всичкото отгоре умира.
— Колко иска?
— Само десет хиляди. Искаш ли да го уредя? Дай парите, ще го направя.
— Мисля.
— Мисли по-бързо.
— Или?
— Открий го и го убий — каза Толя Свердлов.
На следващата сутрин станах след десет. Отидох до прозореца и рязко го отворих; цапардоса ме вълна студен въздух. В цеха от другата страна на улицата две китайки шиеха булчински була. Младата ми се усмихна и помаха. Виждаше ме идеално. Сигурно оттам ме наблюдаваше нощем Лев.
Знаеше адреса, държеше компютъра ми. Познаваше ме по лице, както и приятелите ми. Виждал ме беше с Олга, Женя, с Лили. Гледаше ме нощем от другата страна на улицата; моят живот беше неговото пийпшоу.
И беше болен. Казал бе на Толя, че е болен, че е нарязал лицето ми и кървял върху мен. Вдигнах слушалката, но на кого можех да се обадя? Не бях на работа, Сони Липърт беше отрязал каналите ми, дори Рой Питъс не изпитваше особена охота да говори с мен. Дани Гилфойл не вдигаше, сигурно беше излязъл на риба. Само ако Дани беше с мен, си помислих. Пуснах Майлс Дейвис и „Блус в синьо“. Нямах сили за закуска, извадих бира и седнах в кухнята.
— Не можеш да я караш така, човече — каза Рики. Изскуба бутилката от ръката ми и изключи стереото. — Ще се съсипеш с тази музика преди закуска.
— Малката ми гейша — казах и благодарих на господ за Рики.
— Конкубинка.
— Какво?
— Японците имат гейши, при нас са конкубинки. Поставяш под въпрос сексуалната ми ориентация, така ли? Искаш ли омлет?
Семейство Тай се готвеха да затварят за няколко седмици. Щяха да ходят в Хонконг на гости на сватовете. Искаше ми се да кажа „Не заминавайте“.