Набързо предадох на Рики част от разказа на Свердлов. Отнесе се скептично, а според мен и малко ревнуваше от Толя.
— Искаш да кажеш, че целият този ядрен боклук вече е в Манхатън? — Помириса зехтина и сбърчи нос. — Не е върджин. — Метна бутилката в кофата и отвори нова. — Обмисляш нещо глупаво, нали, Арти?
— Не знам, Рик. Вече нищо не знам. — Пуснах Стан Гец.
— Не го прави. Или нека дойда с теб. Може да съм красив, но съм силен. — Метна цигарата си в чешмата, тя изсъска и загасна.
Беше жилав. Чичовците му го бяха научили на бойни изкуства още като дете — можеше да прелети през стаята и да те изрита в карантиите така, че да ти се прииска да си мъртъв. Веднъж го видях в екшън, едно копеле се сваляше на Доун и Рики побесня.
— Ще отида на почивка — излъгах. — Ти замини за Хонконг с вашите и хубаво си хапни.
Рики надраска някакъв номер на кухненското ми тефтерче.
— Остави ми съобщение, ако нещата се объркат. — Номерът беше нюйоркски.
— Къде е това?
— Има ли значение? — Погледна през прозореца.
— Дороти знае ли?
— Запознах се с един човек, окей? Предпочитам татко да не знае, окей?
— Окей.
Изля малко зехтин в тигана, изпържи яйцата и ги прехвърли в чиния.
— Яж — заповяда.
— Благодаря.
— Плувец е. Професионален. — Метна ми хитра, доволна усмивка.
— И — надявах се да прозвучи гъзарски — е пристигнал в Ню Йорк за гей олимпиадата.
Рики се разсмя.
— Мислиш, че ще прекарам отпуската си да гледам как шепа педеруги играят волейбол? Само искам да спя с пича, Арти. — Сякаш го виждах в нова светлина. Дивият, открит Рики.
— Как се казва?
— Говорих с братовчеда Дон в Шанхай — смени той темата. — Казах му, че нещо се съмняваш в Свердлов.
— Имаш в Шанхай братовчед и той се казва Дон?
— Всъщност Дон Хо Втори. Това му е сценичното име. Има шест нощни клуба в хавайски стил. Помни Свердлов, били приятели преди години. Свердлов водел радиопредаване от Русия. Преди площад „Тянанмън“, когато рокът още си го биваше. Говорел китайски и успял да метне идиотите номенклатурчици и от двете страни, защото руснаците не разбирали китайски, а китайците не отбирали от музика. Падал се, ако извиниш израза, нещо като човек на изкуството. Познай какъв е бил псевдонимът му.
— Как? — Яйцата бяха вкусни, не исках да дразня Рики, а и Стан Гец ми повдигна настроението.
— Ред Меркюри, Червен живак — триумфално заяви Рик. — И какъвто съм си добричък, ти снесох всичко това абсолютно безплатно.
— Наистина ли вярваш на тези глупости за червения живак?
— Не са глупости, малкият. Червеният живак е нещото, което руснаците слагат в ядрените си оръжия, за да ги направят по-малки и мощни. Среща се наистина рядко. Смъртоносно е. Неуловимо.
— Ето затова трилърите от Студената война се харчат толкова, защото руснаците вярват на всичко.
— Имай ми доверие. Завършил съм физика, ако си забравил. Червен живак има. Арти?
— Да?
— Ако твоят поляк е убил Устинов погрешка, то в кого тогава се е целил?
Сякаш всичко това не ми стигаше, ами и лекарят каза, че резултатите от теста ще се забавят. Понеделник, обеща. Лили Хейнс пак не вдигаше телефона. Потърсих я в апартамента й на 10-а улица. Хосе, портиерът, ми каза, че е излязла. Той обаче ме помнеше от онази нощ и това, плюс петдесет долара го убедиха да ми подшушне, че според него Лили е във фитнеса на няколко пресечки на изток; видял я да излиза със спортен сак.
В стая с облицовани с огледала стени двайсетина жени с впити по тялото екипи се боксираха с въздуха в ритъм с лавината команди; типът, който ги издаваше, нямаше бог знае колко повече мускули от мен. Интересно, с какво ли го компенсираше?
Лили ме видя, отдели се от редицата и се затича през помещението.
— Не мислех, че си от феновете на здравословния живот — казах.
Червената й коса беше вързана на тила с жълто шалче, по високото чело се стичаха капчици пот. За разлика от другите жени носеше раздърпани шорти, нямаше грим. Под очите й видях тъмни кръгове. Изглеждаше на действителната си възраст. Така ми харесваше повече — стори ми се уязвима.
Отведе ме в ъгъла, при маса с пластмасова кана със зеленикав сок.
— Беше грешка — каза изморено. — Съжалявам. Не мислех да ти се нахвърлям така.
— Няма нищо — казах и застанах между нея и стаята, жените, огледалата, инструктора. Пресякох изгледа й към тях, после хвърлих поглед през рамо. — Кой е този?