— Кикбокс.
— Така ли се казва?
— Не, името му е Джейми. Инструктор е по кикбокс. Това е последният писък на модата — каза и най-после се усмихна. — Аз съм скарана със спорта. Един колега ми плати курса, нещо като подарък. Идиотска компенсация за гнева на Теди. Иска да ме наеме, при цялото това внимание. Не съм в добър период. Опитвам да откажа цигарите и май прекалявам с приказките.
Знаех, че трябва да й кажа за кръвта, но не събрах кураж.
— Не ме зарязвай — казах глупаво.
— Беше за една нощ. Точка. Една нощ. Дори не знам кой си и не искам да знам. Полицаите познавам само покрай Мел Гибсън, а ми е писнало от политика. Просто искам да се махна от целия този проклет кошмар. Разпитах Фил за липсващите страници от книгата на Устинов.
— Не съм Мел Гибсън и няма нужда да ме подкупваш.
— Мисля, че страниците са в сейфа на Фил в банката. Не знам какво точно е съкратил, но трябва да е нещо важно. Виж, мисля да замина за известно време.
— Къде?
— На едно място.
— Не са ти досаждали пак, нали? — попитах.
— Не съм много сигурна. Пак се обаждаха. Пред апартамента ми дреме някаква кола. Не знам.
— Ще те отведа където кажеш. Ела с мен.
— Точно от теб искам да се махна. — Избърса потта от очите си.
Зад гърба ни Кикбокс се възхищаваше на отражението си в огледалата.
— Нищо не схващаш, нали? Ти си замесен в това. Не съм пъзла, но копелето знае къде живея, а не искам да се събудя като онова момиче, с пръсти в буркан. — Вдигна ръце отчаяно и тежко се отпусна на един стол. Коленичих до нея, тя постави длан на рамото ми, сякаш за опора. — Изплашена съм, Арти. Хората мислят, че зад всяка загадка е скрит отговор, като в книгите. Свързваш точките и се появява картинка. Но понякога нещата просто се случват. Понякога картинка няма, хората умират без всякаква логика.
Лили Хейнс беше наистина умна жена; точно това харесвах у нея, плюс мъжкото й чувство за хумор, любопитството, самообладанието, естественото държание. Е, и краката.
Ударих го на молба.
— Каза, че е страхотен материал. Мога да ти помогна да го получиш.
— Не ме изнудвай. Последния път, когато тръгнах така след един материал, се озовах в източноберлински затвор. Никак не беше приятно.
— Фрай знае ли за нас?
— Вероятно.
— Заради Фрай ли е? Заминаваш с него?
— Не точно — каза, тежко се надигна от стола и погледна към движещите се пред огледалата фигури.
— Може ли да те питам нещо? — казах.
— Давай.
— Той е женен, нали?
— Проверил си?
— Поразпитах. Какво намираш в него?
— Преди го намирах за забавен. Има връзки. Познава всички, чете всичко. Както веднъж каза един мой приятел австралиец, мислех го за моя „Уондърбра“, мислех, че с него ще изглеждам по-голяма. Не се получи.
— Има и нещо друго.
— Да. Той малко ме плаши.
— С какво?
— Манипулатор е. Отърся ли се от него, винаги намира начин да ме повика обратно. Виж, трябва да вървя. Съжалявам, наистина.
Усещах потта и парфюма й.
Хванах я за ръката.
— Лили? Как страхотна жена като теб не се е омъжила?
Тя се разсмя.
— Що за старомоден въпрос. — Целуна ме по бузата. — Не знам, Арти, наистина. До скоро.
Прибрах се у дома.
На тротоара пред апартамента ми заварих дъщерята на Женя, втренчена в розовокоса кукла на една улична сергия. Заговорих я на руски, тя тикна в ръката ми бележка. Когато се извърнах да й купя куклата, побягна.
Женя ме канеше в Брайтън бийч в неделя на чай. Старецът, баща й, ме мразеше в червата, затова предположих, че поканата е само претекст. Че татенцето е клюкарило из квартала и се басирам, че ме е изкарало евтин за вербуване. Зачудих се кой ли е проявил интерес.
4
— Господин Коен, аз съм Елем Зайцев. — Представиха ми се на руски.
Пред дома на братовчедка ми на мощно черно беемве конвъртъбъл се бе облегнал слаб, културен, красив мъж към четиридесетте. Носеше синя риза „Гап“, дънки, и мокасини на босо. Гласът беше подчертано учтив; ръката, която ми протегна — с красив маникюр.
— Братовчедка ви смята, че може би ще проявите интерес към компанията ни. — Не си губеше времето в празни приказки.
— С други думи, искате да ви играя по свирката?