— Разбира се.
Зайцев насочи чара си към останалите гости. Братовчедките му бяха все натруфени жени, с обувки от алигатор и тежки бижута на „Булгари“ с цветни камъни. Видях русата с фамозната стойка от „Батуми“.
Основно ме интересуваше старецът, Павел Зайцев. Зяпаше малкия телевизор на масата до него, стиснал рижава котка, която явно възнамеряваше да удуши. Животното се отърва от хватката, но старецът се затътри след него и го върна със студеното отегчение на дългогодишен инквизитор.
Зайцев беше мозъкът на Брайтън бийч. Говореше се, че като млад е бил в Гулаг, че е бил коронясан за бандитски бос в лагера и можел да го докаже с татуировките си. Беше недосегаем за закона, ключова фигура в имигрантската общност, поет. Чете стихове по радиото, руснаците останаха впечатлени.
Сега изнесе обичайната проповед: корупцията в Америка, продажните полицаи, нуждата от дисциплина.
— Ние не сме западняци — каза, взе хокейна шайба от една масичка и я завъртя из пръстите си като броеница. — Пробвахме вашите костюми, но те не са ни съвсем по мярка. Смени касетата — нареди на младия Зайцев, който изпълни заповедта и обясни:
— Чичо притежава няколко хокеисти.
— Искаш да кажеш отбори — поправих го аз.
Не ми отговориха.
Старият поседя мълчаливо около десетина минути. Попитах го за стиховете му. Намигна ми, сякаш щеше да ми показва порнография, махна да се приближа до старомодната остъклена библиотека и галейки кориците на книгите, ми показа първи издания на Робърт Фрост, Уолт Уитмън, Емили Дикинсън. Явно бях минал някакъв изпит.
Доведоха децата и сервираха обяд в трапезарията. Сложиха ме между чичото и русата. В живота си не бях виждал толкова хайвер, нито толкова големи яйца; след борша и пелмените две бабички с мъка сервираха цял телешки бут. Никой не продумваше. Колкото повече пиеха, толкова повече се смълчаваха. Вдигнаха се няколкото задължителни тоста, после старецът се върна при телевизора.
Дръпнах Елем Зайцев настрани.
— Може ли да поговорим, Джак?
— Разбира се. — Отведе ме на верандата зад къщата.
— За бизнеса, Джак — казах небрежно и извадих цигара от джоба си.
Запали ми я с пластмасова запалка за долар. Ролята му не включваше скъпа златна запалка.
— Чичо ми те хареса — каза. — Намери те за начетен човек. Какъв точно бизнес искаш да правим?
— Мислех си за търговия с радиоактивни вещества — казах. — Плутоний, уран, червен живак. За индустриални цели, разбира се. — Блъфирах колкото мога. — Или за медицината, да помагаме на болните.
— Гледаме да не се забъркваме с такива неща — каза той с усмивка.
— Жалко.
— Чат-пат пристигат джигити с мостри, обикновено търговци на скрап, със или без сертификати. Мъчно ми е за копелетата. Говорим за първокласни физици, които получават по петдесет долара на месец, а имат да изхранват семейства в Русия. Работата обаче не е за нас. Не е легална. Това е дребна далавера за дребни терористи. — Човек просто не можеше да не се поддаде на чара на Зайцев.
— А щяхте ли да проявите повече интерес, ако говорехме за големи сделки? Наистина големи?
Кимна едва.
— Напоследък да е имало оферти, Джак? Ще съм ти благодарен за малко помощ. Един вид услуга. — Трябва да звучах като тъпо ченге в долнопробен филм.
Номерът обаче мина, или поне Зайцев се усмихваше.
— Ще ти се обадя. Радвам се, че си вече част от нас — добави без ирония.
Поне аз не открих такава.
Предложи да ме откара у дома и когато казах, че ще взема метрото, се засмя.
— Човек от народа?
— Естествено. Обичам народа.
— Да се чуем ли пак? — продължаваше да се държи дружелюбно.
— Разбира се — казах. — Търся нещо, за което определено ще се разчуе.
Задната врата на къщата се отвори и навън излезе старецът с едно от рунтавите кучета на каишка. Слаб мъж в костюм притича да го подхване и когато се обърна, видях, че е счетоводителят с кръглите очила.
Тръгнах пеш, имах нужда от въздух. Покрай сюрреалистичния следобед за малко забравих теста за СПИН. А и какво можех да направя, освен да чакам?
Елем Зайцев знаеше за Лев. Толя беше прав: Лев е занесъл мострите на Зайцев, после нещата се размирисаха и Зайцев го е отрязал. На половината път към Брайтън бийч се обадих на Женя; дъщеря й каза, че е на фризьор. Открих я в козметичен салон „Чарминг лейди“. Поколебах се на вратата — виждах Женя под металния шлем, живнала беше, независимо от насиненото си лице, в компанията на другите жени, сплетничещи на родния й език. Острият, наситен аромат на лосионите и шампоаните се омесваше с развълнуваните гласове.