— Американците правят само боклуци — казваше една от жените. — Казвам ти, купи си „Сони“. — Приятелката й изръмжа нещо на руски.
Женя надигна поглед и ме видя.
Седнах на стола до нейния.
— Запознах се със Зайцев — казах. — И с двамата.
Тя ми изсъска да понижа тон.
— Знам, естествено.
— Мислиш ли, че ще мога да завъртя бизнес с тях?
Женя се скри под сешоара си, в скута й лежеше руско женско списание.
— Кажи ми какво става с момичето — попитах.
— Господин Зайцев предложи да плаща за уроците й по флейта.
Звънчета запяха „Московски вечери“ и вратата се отвори. Женя и другите жени надигнаха глави. Униформено ченге свали фуражка и опита да се усмихне. Никой не му отвърна — тук полицаите са предвестник само на лоши вести.
— Разкажи ми за наемателя си. За поляка.
Тя поклати глава.
— Моля те.
— Не го помня.
— Той те преби.
— Стана грешка — прошепна тя. — Не помня.
— Какво ще кажеш да отидем на кафе? Ще купим нещо за детето — предложих, но Женя поклати глава.
Улицата навън беше претъпкана. Отбих се в кафе „Арбат“ и пих бира, зяпайки как двама мъже с вързани на опашки коси и тениски на Келвин Клайн вечерят с жените си; жените се смееха истерично. Разговорите се въртяха все покрай парите. Облегнах се на стената и дълбоко поех коприненосиния есенен въздух, опитах да притъпя гадния вкус в устата, паниката.
Тогава го видях.
Разпознах го дори в гръб — наклона на главата, формата на челюстта. Виждал го бях десетина пъти на видеозаписа, познавах го от описанието на Толя, от размазаните снимки, с които не се разделях. Беше Лев.
Тръгнах да го търся едва ли не между другото, а той бе тук, може би търсеше мен по Брайтън бийч авеню, сред тълпата пазаруващи. За миг се оказа заклещен между две огромни старици; повлякоха го сред минувачите, сякаш го водеха към олтара.
Пак нямах оръжие; Зайцев не би ме пуснал при чичо си въоръжен. Все пак закрачих след него, затичах се.
След мен се развикаха хора. Подминах някаква старица толкова бързо, че тя залитна и сгъваемият й стол се прекатури. Не им обърнах внимание. Тичах след Лев по дървената алея към плажа. Поемах с пълни гърди океанския въздух, спъвах се по сплъстени купчини водорасли, кутийки от бира и използвани игли — тук се друсат изпаднярите, които нямат къде другаде да отидат.
Задъхваше се. Чувах дишането му, докато лавираше между подпорите на алеята към Кони айлънд.
Нещо проблесна. В ръката му имаше нож. Извърна се към мен и обляно в ярката есенна светлина, за пръв път видях лицето му: Лев Иванов, ако това бе истинското му име, някога трябва да е бил красив мъж. Не можех да определя възрастта му, но страните му бяха хлътнали като на старец, бледата славянска кожа — нашарена с язви и синини. По челото му падаха проскубани руси кичури, в блещукащите на слънцето очи нямаше нищо човешко.
— Искам да купя мострите ти — изкрещях му на руски. — Имам пари. Лев — повиках. — Лев Иванов.
Стори ми се, че се поколеба, а може и да не ме чу или да ми нямаше доверие. Метна ножа към мен, острието описа дъга и проблесна на процеждащата се през изгнилите дъски светлина. Закрих лице и залегнах, а когато отново надигнах глава, Лев бе изчезнал в мрака под алеята.
Затичах се, но бе безполезно, а и вече се задъхвах. Може би трябваше да го последвам с повече хъс, но той така или иначе бе изчезнал. Хванах метрото до Парк слоуп, където Толя каза, че е отседнал при приятел от звукозаписния бизнес. Натиснах звънеца на една спретната стара сграда. На верандата излезе мъж със сплетена на плитки коса и дънков гащеризон. Питах за Свердлов. Мъжът каза, че е музикален продуцент, наистина живее тук и информацията ми е точна във всичко, освен в едно: не е виждал, нито чувал Толя Свердлов от последното си пътуване до Москва преди десет години.
5
На телефонния ми секретар нямаше нищо от Толя. Мръсно копеле. Какви игрички играеше?
— Я по-леко — извиках на едно хлапе със скейтборд, което едва не се заби в мен. Дремех на ъгъла при един обществен телефон с дъвка по слушалката.
— Майната ти — извика хлапето. Беше на около десет.
Предположих, че семейство Тай вече са тръгнали за летището, но все пак опитах. Вдигна Рики.