Шефът на „Опасните“ говореше по мобилен телефон.
— Обадиха се от лабораторията, Рой. Каквото и по дяволите да е това, е радиоактивно. Силно, както и предположих. Искам мястото да бъде изцяло обеззаразено и отцепено. Всичко и всички да се тестват, за да разберем докъде е стигнала радиацията. Да се проверят вентилационните системи. Ако е попаднало във въздуха, значи наистина сме го загазили.
— В най-лошия случай какво?
— Много болни, няколко мъртви. Паника. Чуваш ли ме, Рой? Искам районът да бъде обеззаразен.
— Кой район?
— По възможност цялата проклета гара и всички влакове. Където има един пакет, там може да има и два. Винаги има втори.
— Дай ни половин час — каза Рой. — Ако се разчуе, паниката ще е по-лоша от реалните последици. Не се шегувам — постави десет хиляди души под карантина и ето ти глобална паника.
Шефът погледна към перона. Малка група мъже работеха по него с гайгерови броячи и маркучи.
— Имам ли изобщо избор?
Лев е бил тук, разбира се, че е бил. Дали ме е проследил да тръгвам към Лонг айлънд?
— Искам да дойда с теб — обърнах се към Питъс.
— Защо?
— Да видя мястото, където са го открили.
— Не.
Изтиках Рой на няколко крачки от другите.
— Трябва да го видя. Лично е.
Той отиде при шефа на „Опасни материали“, прошепна му нещо и се върна.
— Да вървим.
Човек от отдела ни даде защитни костюми, в които човек се чувстваше като увит в тоалетна хартия, и гумени ръкавици. Маските миришеха на камфор, противогазите над тях — на гума. Едва дишах.
— Нека дойда и аз — примоли се чернокожото момче. — Знам къде криеше нещата си.
— Не — отсече Питъс.
— Беше ми приятел — каза простичко младокът.
Питъс ме погледна, после някой донесе на хлапето защитен костюм. За известно време останахме скупчени на опразнения перон, после Рой Питъс взе една радиостанция и ни даде знак да вървим.
Човек от „Опасни материали“ ни зае гайгеровия си брояч.
— Десет минути — повтори шефът им. — Не повече. Ясно?
Минахме през ръждясала метална врата, която водеше към тунел под релсите. Питъс вървеше пръв. Надушвах ръждата, канализацията; чувах сложната система звуци на подземния град, на заминаващите във всички посоки влакове горе.
— Внимавай, инспекторе — отекна откъм канала гласът на Питъс.
Чак сега осъзнах, че винаги се обръща към мен по чин, защото е свит, суховат човек и не знае как иначе да ме нарече.
Стъпките ни отекваха в пропитата с плесен тъмнина. Издрапахме покрай няколко подземни склада, оттам в една от просторните пещери. Осветяваха я две крушки, увесени на метална подпорна греда. От отдушника със съскане изтичаше топъл влажен въздух. Към една от тръбите беше вързана пералня, по въжето над нея бяха спретнато увесени дънки, тениски, бельо и чифт чорапи. През нечие сглобено от кашони легло пробяга плъх. Бездомните си бяха устроили цяло домакинство. Миризмата беше силна дори през маската, Дикенсова. Гайгеровият брояч меко потракваше.
— Открили го тук — лаконично каза Питъс.
Претърсихме нишата.
— Нищо, по дяволите — изпсува Питъс. — Абсолютно нищо. Ще трябва да ги оставя да евакуират.
— Почакайте. — Хлапето клекна и пропълзя под едно от импровизираните легла, където, хитро подпъхната в матрака, откри плоска кутия. Отвори я — вътре имаше намачкани листове.
Подаде ги на Питъс, който ги приглади и ми подаде един.
— Четеш ли го?
Кимнах.
— Да.
— Открихте ли нещо? — попита шефът на „Опасни материали“, когато се върнахме на перона.
Рой му подаде листа от кутията. За известно време тихо обсъждаха нещо.
— Добре, приемам думата ти, Рой. Ще затворя само пещерите долу и перона. Обаче само си въобразяваш. И кажи на хората си да си траят. Никакви журналисти, нищо. — Изгледа ме.
Хлапето с шапката сега се мотаеше покрай нас безцелно — бе изгубило дома си.
— Ела с мен — каза му Рой Питъс. — Ще намерим кой да се грижи за теб.
— Добре ли се справих? — попита то и чак сега видях колко е младо — на по-малко от двадесет — това хърбаво чернокожо хлапе с бебешката уста, което живееше в дупка под земята.
— Да — каза Рой Питъс. — Като истински герой.