Излязохме на улицата през един от тунелите. Горе присвихме очи като прилепи. Шефът на „Опасни материали“ ни насмете в чакащия микробус, където свалихме защитните костюми.
— Всички минавате на преглед, ясно? — каза. — Ще ви се обадя по телефона.
— Дай да видя пак онази бележка — казах на Питъс.
— Не си сваляй ръкавиците — предупреди той и ми я подаде.
Трябваше да съм сигурен. Бележката за откупа беше на руски. Пакетът в шкафчето е само предупреждение, пишеше. Имало още. Беше от Лев, но аз знаех това от самото начало. Лев искаше да продава. Искаше пари.
— Десет хиляди — казах. — Иска десет хиляди в шкафче на гарата. Казва, че ще предаде стоката. Дай му парите, за бога, Рой. Иначе никога няма да го открием. Ще се покрие, ще скрие мострите. Никой в Брайтън бийч няма да говори. Дай ми парите и ме остави да се оправя с него.
— Не можем да го направим. Ако му ги дадем, това никога няма да свърши.
Премълчаваше нещо.
— Какво те доведе на гарата, инспекторе? — попита и аз му казах.
— И дойде с влака от острова?
— Да.
— Кой знаеше, че ще ходиш?
Помислих за Рики.
— Никой. Мислиш, че ме е проследил?
— Възможно ли е?
— Защо не? Всичко е възможно.
— Защо пътуваш с влак?
— Колата ми е на ремонт.
— Дай цигара.
— Нали ги беше отказал. — Подадох му пакета, той запали и вдиша дима като манна. — Опитваш се да ми кажеш нещо ли?
— Аха. За онзи пакет, който намерихме при стареца.
— Да? — Свалих гумените ръкавици.
— На него беше името ти.
— Моля?
— Беше адресиран до теб, инспекторе.
8
Реших, че след като мъртвият старец ми „предаде“ пакета, съм му длъжник, и отидох на погребението му. От Пен стейшън се прибрах и останах под душа повече от час. Усещах тялото си като наелектризирано. Бях изплашен. Допреди месец не се бях и замислял за ядрените оръжия. Изведнъж те бяха навсякъде — мъртвия просяк, Фьодоров, а нямах друг избор, освен да продължа напред.
Изпратих всичките си дрехи на химическо. Спретнах си сандвич с малко забутана в дъното на хладилника шунка, направих кафе, пуснах на уредбата „Около полунощ“ на Джери Мълиган с Монк, колкото да си напомня, че нормален живот все пак съществува, и захапах телефона. Въртях старите връзки, докато получа каквото исках. Точно така и открих, че до два-три дни ще погребат бездомника от Пен стейшън в обществено гробище.
Гробарите там са затворници; оставих един да ми измуфти цигара. Мъжът се облегна на лопатата и се отдаде на удоволствието от никотина и ясния есенен ден.
— Този е вторият за последните два месеца. Привикват ни на пожар, иначе, като не им знаят името, обикновено се туткат с аутопсията. Да няма нещо? — попита.
Не отговорих. Върнах се в микробуса на Дороти Тай — заех го, защото ми писна от влакове — и нарушавайки всички ограничения по магистралата, подкарах към офиса на Рой Питъс в Бруклин.
Баламосах Еди и секретарката на Питъс и нахлух в кабинета му.
— Ще ми кажеш ли какво точно става?
Четиримата агенти в стаята, с прилежно увесени на облегалките на столовете сака и с опънали панталоните мускули надигнаха глави от документацията си. Бяха късо подстригани, с простовати лица, безлични като варени картофи. Зяпнаха ме с неприязън. Ню Йорк, прочетох по лицата им. Мръсен обратен евреин, либерал, това си мислеха.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита най-възрастният от агентите.
Лицето му приличаше по-скоро на ряпа, отколкото на картоф.
Не му обърнах внимание.
— Е?
— Седни — каза Питъс, — ако обичаш.
— Не искам да сядам. Кажи ми колко още е имало. Бях на погребението на просяка от Пен стейшън. Казаха ми, че е имало и други.
— За какво, по дяволите, отиде?
— Реших, че е редно, окей? Не увъртай, Рой.
— Беше преди ти да се намесиш в случая.
— Но не си направи труда да ми кажеш.
— Не.
— Защо?
Промитите лица на агентите зад нас неловко помръднаха — преструваха се, че не слушат.
— Трябва да ми кажеш — настоях. — Искам да знам дали този боклук е влизал в Ню Йорк и преди.
— Не съм длъжен. И не знам. Не съм сигурен. Това се опитвах да ти кажа. Не знам, инспекторе. Разполагаме само със слухове. Прошепнати на ухо предположения. Е, ти правиш изключение, обикаляш като изтърван и си вреш носа където не му е работата. Знаеш ли, Пат — обърна се към един от агентите, — мисля си дали да не се обадим на Сони Липърт. Да му кажем кой ни е дошъл на гости.