Погледнах часовника: шест сутринта.
— Арти? Хилел е. Опитвам да се свържа с теб от почти две седмици. Какво има? Не ме ли обичаш вече?
Знаех за обажданията на Хилел Абрамски.
— Съжалявам, затънал съм в работа, наистина.
— Попадна ми един клиент, който може да представлява интерес за теб. Намини по обяд, в петък затваряме рано.
— Хили, наистина съм зает. — Още една фалшива следа, и щях да изперкам.
— Ще те чакам.
Хилел Абрамски, най-добрият ми източник на информация в диамантения бранш, е свестен тип. Чух го да си пее още преди да отворя вратата към задната стая на втория етаж в неугледната сграда на 47-а улица. Беше обяд, тезгясите — почти празни. На мястото си бе само Хилел, с лице, полузакрито от дебели предпазни очила, с диамант, голям колкото орех в ръка. Замислено, но без да спира да пее, го надигна срещу светлината.
Видя ме, отметна очилата, стисна ръката ми и ме запозна с човек с обувки от велурена кожа — Томас Сароян, изчезналият участник от „Флауърс шоу“.
— Красота — каза Хилел, погледна диаманта и подкара пак монотонното си тра-ла-ла.
Сароян опитваше да се сдържа, но виждах, че е раздразнен. Не беше забогатял в чакане на евреи, които си тананикат народни песни и се любуват на майсторлъка си.
— Колко още?
— Не знам. Може час, а може и ден, седмица. Това е скъпо нещо. Ако искате, идете да ви го срежат другаде. Ще загубите към половината. Камъкът си е ваш.
— Минаха почти две седмици.
— Виж, господине, иди хапни един обяд. Ще ти олекне.
— Предпочитам да изчакам.
— Ще те черпя един обяд — казах.
Другите бижутери започваха да се връщат от почивката. Много харесвам Хилел. Жена му ми праща разкошен дроб, самият той има страшни записи с еврейска музика и въпреки че не храни илюзии относно човешката природа, винаги е в добро настроение; при Хилел Абрамски религията замества хапчетата „Прозак“.
— Ще ти го върна след час — казах на Хилел. — Как сте вкъщи?
— Чудесно. Бебето ще се роди другата седмица, може би дори навреме за празниците. Ще дойдеш ли на обрязването?
— Откъде знаеш, че ще е момче?
— Винаги познавам — сви рамене Хилел.
— Кой сте вие? — попита ме подозрително Сароян.
— Върви с него. Хайде — каза Хилел Абрамски, съвсем като домакиня, която се опитва да се отърве от хлебарки.
На улицата още брадати мъже подрънкваха диаманти на стойност милиони долари в джобовете си при дребните монети за телефон. С помощта на Хилел откривах разни мошеници, скрити сред хасидите. Тези почти светци не намираха нищо странно в това, че руски мафиот е готов да размени перуката и златните ланци за черна шапка с къдрици. Външната проява на вярата много ги впечатлява.
Хилел държеше на етичната страна на нещата. Бизнесът на 47-а улица открай време се е въртял на базата на доверието. Така бяха правили и баща му, и дядо му; милиони в скъпоценни камъни, разменени срещу стисната ръка, прошепната дума. Затова и ми помагаше. Когато Томас Сароян пристигнал с големия си колкото орех диамант, Хилел решил, че може и да има нещо гнило.
— Ченге си, нали? — сприхаво каза Сароян.
— Точно така. И искам да обсъдим защо Генадий Устинов беше убит на телевизионно шоу, на което по една случайност присъства и ти. И други неща.
Кожените мокасини на Сароян трябва да струваха поне петстотин долара, може и повече.
— Хубави обувки — казах.
Купих два хотдога от количката на ъгъла и му подадох единия.
— Аз съм зает човек — подхвана го гнусливо Сароян. — Не съм дошъл в Ню Йорк да говоря за обувки. Онзи там вече седмица се приготвя да среже диаманта ми.
— Спокойно — казах. — Не ме интересуват диамантите ти, поне за момента не. Може да си един издокаран боклук, не ме засяга. Искам само да знам какво видя на шоуто на Теди Флауърс онази вечер и какво знаеш за Генадий Устинов. Започни от началото. Как се уреди за шоуто?
Сароян предпазливо отхапа от кренвирша.
— Чрез един приятел в Москва, англичанин, Гавин Крауи. Каза, че може да завържа контакти с важни хора. Че ще е добре за бизнеса.
— С какъв точно бизнес се занимаваш?
— Помагам на хората да се снабдят с нещата, от които се нуждаят.
— Сиреч пазаруваш вместо тях. И Зайцев ли ти е клиент?