Седяхме в двора на Дан в Саг Харбър час, два, а може и повече. Разказах му всичко, целия кошмар от нощта, в която застреляха Генадий по телевизията. Дан слушаше, без да ме прекъсва, и от време на време отпиваше от виното.
— Няма да се върна в Москва, Дани. Няма. За нищо на света.
— Успокой се, малкият. — Стана и се протегна. — Казваш, че е случайно, логиката нашепва, че е поръчково убийство, доказателства няма. Да ти кажа, не вярвам особено на това с радиоактивните мостри. Да го подхванем отначало. Приемаме, че убиецът се цели в някой друг. В кого точно? Кой, ако не Устинов? Заленко? Виждал съм го по телевизията. Пълна откачалка. Може ли да е Заленко? Стриптийзьорката? В крайна сметка той я докопа, но може да се е целил в нея още на шоуто? Защо обаче да го прави публично? Извинявай, Арти, отивам да пусна една вода. Проклета старост — изръмжа.
През прозореца на старата къща виждах Дейна, съпругата на Дан. Беше над шестдесет, но още зашеметяваща: кожа с цвят на кафе, черна, едва проблясваща в стоманеносиво коса. Навремето беше певица в нощен клуб. Излезе и остави плато печени калмари на масата.
— Остави момчето да си отдъхне — каза на Дан, после се качи в сребристия мерцедес и отиде да види сестра си в Нинева бийч.
— Откъде разбра за радиоактивните мостри? — попита Дан, когато се върна от тоалетната.
— Сдуших се с агента. Рой Питъс, чувал ли си го?
— Сдушваш се с много хора — усмихна се Дан, но добави: — ставате приятели, после ги захвърляш.
— Какво намекваш?
— Не се връзвай.
— Нали така ме научи ти, Дан. И съвсем правилно. Все казваше, че в Ню Йорк е важно кого познаваш.
— Ще се обадя на едни момчета в Имиграционните. Разбиха цялата им система, но още имам една-две връзки. Остави ми време да обмисля нещата. Искаш ли да се поразтъпчем преди лягане?
Тръгнахме през града по главната улица към пристанището за яхти. Тук са родени и бащата, и дядото на Дан. Обожава мястото; след пенсионирането се завъртя през митниците и Имиграционните, после се върна и се нанесе за постоянно. Подминахме „Парадайс грил“, където Дан закусва с приятели. Спомних си как големият му син се мотаеше покрай тях, притеснен дали ще е прилично да седне при съсухрените старци, повечето бивши ченгета.
— Сядай, малкият. Точно тук седя баща ти като младоженец и баща му преди него — каза веднъж Дан на Дани-младши; това чувство за принадлежност ме изпълни с ревност.
Беше есен, нощта се спускаше по-бързо, но още бе топло. Мъглата от океана пробягваше над жълтата луна, отразена във водата, плътна и застинала като влажна коприна. В Ню Йорк си бях у дома. Винаги съм бил, познавах го като петте си пръста. Тук, отвъд моста, в Америка, бях все още на гости.
Не исках да издам на Дан колко самотен се почувствах изведнъж. Вместо това подхвърлих няколко тъпи „мъжки“ забележки и купих сладолед във фунийка.
— Обичам времето, преди момичетата да извадят палтата си — казах идиотски.
Дани не беше глупак.
— Няма нужда да ме баламосваш, Арти.
Лодките бяха окъпани в светлина. От голямата лъскава яхта в края на пристана долиташе приглушена музика, тих смях и потракване на лед в кристални чаши. От кея я зяпаха похапващи вафли хлапета. Момиче в саронг погледна надолу и им помаха; лакът й изглеждаше златен на нощните светлини.
Исках да се кача на яхтата и да отплавам надалеч.
— На кого е? — попитах.
— Не знам. Хайде да спим.
Дан си легна, аз седнах в градината и зачетох Тони Хилърман. Страхотен е — индианци, черепи, пустиня, шамани. Или като изключим момента с племенните кланове, не точно позната територия за градско еврейче като мен. Дали пък да не отида да живея при някое племе. Навахо сигурно ще ме приютят, нали и те не одобряват убийството. Танцуващия с Коен, помислих. Плутонения танцьор.
Хапнах от калмарите, допих виното и загледах лунната пътека сред дърветата. На едно изсъхнало дърво в съседния двор долетяха птици и се закискаха; щурците пищяха. Мъглата се изкачи до ръба на обувките ми. Имах чувството, че някой ме гледа от водата, а може и да съм задрямал и да е било сън. Събудих се след час, още мислех за голямата яхта в марината, не можех да я прогоня от съзнанието си.
На сутринта, докато Дейна още спеше, Дан изкара небесносиния си „Корвет“ и ме заведе да поплуваме. Точно Дан навремето си ме запали по старите марки.