— Осъществихме контакт, после го изритахме. Казах му: „За какво са ми мостри от тая гадост? Ние сме легални бизнесмени“. Видя ли какво направи с бизнеса на жената? Видя ли? — В гласа му имаше хладен гняв. Затвори.
Усетих някой да слага ръка на рамото ми.
— Какво щеше да стане, ако бомбата се беше задействала?
— Да зарази най-малко целия квартал — каза Питъс. — Имитаторите щяха да си умрат от кеф.
— Той е тук, нали?
— Да — каза Питъс. — Близо е. Мога да го подуша.
Открихме го на брега. Лев силно кървеше. Опитваше се да се завлачи до дъсчената алея, сякаш тя щеше да му предостави защита. С мъка понечи да се изправи на крака, после пак падна. Повтори го, отново и отново, като някакъв ритуал. В устата му влезе пясък, опита да го изплюе — излезе целият в кръв.
Кръв покриваше якето, карираната му риза, панталоните, ръцете. По подобната му на череп глава стърчаха мазни кичури рядка руса коса, страните му бяха хлътнали като на старец; всичките зъби бяха изпадали.
— Къде е онзи боклук? — попитах го на руски.
— У мен — каза глас зад гърба ми.
Обърнах се — беше Свердлов, държеше в ръце два куфара като портиер. По коженото му сако, когато се отвори на довеяния от океана остър полъх, имаше кръв.
— За бога, оставете ги на земята — обади се Питъс и се обърна към мен: — Това ли е Свердлов?
— Къде, по дяволите, потъна?
Свердлов махна към Лев.
— Трябваше да взема куфарите.
— Знам за артистичното ти име. Ред Меркюри. Ще ми обясниш ли, майната ти?
— Кръстих се ядреният диджей. Беше на майтап, преди много години.
— На майтап?
— Да, шега. Така оцелявахме, с шеги. Забравил си.
С оковани зад гърба си ръце, Лев сляпо залитна и се препъна в струпания под алеята боклук.
Този човек бе убил Генадий Устинов. Олга Грос. Старецът от Пен стейшън. Преследвал ни бе с Лили. Заради него Рики беше в кома в „Св. Винсънт“. Оставил беше след себе си огромна диря кръв. Сега изглеждаше жалък, недостоен за толкова много смърт. Но какво бях очаквал? Да вика „Аз съм върхът“ като Кагни в „Бяла топлина“?
Вместо това залитна към мен. Опита да ме повали с глава, но се строполи по лице.
Рой Питъс ме сграбчи за рамото.
— Пусни ме — казах.
— Искам да говори. Искам да знам останалото. Питай го.
Питах на руски, но Лев само изръмжа и отново опита да се изправи.
— Ами Лили? Кажи ми за Лили? — попитах отново, но той само изгрухтя — като прасетата от онзи преглед.
Опита да се изправи. Хайде, помислих, стани. Нападни ме. Искам да те убия. Искам го. Извадих револвера си.
— Ти уби приятеля ми, мамка ти — извиках. — Опита да убие Рики — казах на другите. — Разбирате ли?
Лев поклати глава.
— Не, не.
— Кога нападнаха Рики? — попита Толя, още стиснал куфарите.
Казах му.
— Не лъже — каза Толя, но аз не исках да го слушам.
— Не го прави, инспекторе — обади се Питъс.
Чух сирените. После с изписана по лицето омраза, каквато не съм виждал у друго човешко същество, издавайки мяукащи звуци като умиращата котка, като прикованите в кошарите прасета, Лев събра сетни сили и се метна към Толя и куфарите. Опита да ги ритне, да ги отвори и ни подари последен полъх смърт.
Не знам дали го застрелях от съжаление, защото приличаше на ранено животно, или от омраза. Той падна, около минута пошава на земята, после застина и пясъкът под него се обагри в червено.
— Да знаеш, че казваше истината — обади се Толя. — Поне за твоя приятел.
— Откъде знаеш?
— Тогава бях с него.
Вярно ли беше? Затова ли хората на Питъс не откриха радиация в апартамента ми? Кой тогава преби Рики?
— И това ли е някаква шега? — попитах.
— Ела с мен в Москва — каза Толя. — Ще те накарам да си спомниш.
Трета част
Москва
1
На Шереметиево, извисяващ се над гъстата тълпа посрещачи зад бариерата, чакаше увит в коженото си сако Толя.
По-голямата част от полета проспах. Докато си проправях път към митническата проверка, имах чувството, че са ме цапнали по главата. Отблизо, на зеленикавите лампи на терминала, Толя изглеждаше по-стар, отколкото го помнех, по-стар отпреди десетина дни в Брайтън бийч.
— Дойдох да те отведа у дома — каза.
Прииска ми се да избягам.