— А, без тия! — креснах и избутах Картър във всекидневната.
От гърмежа входната врата на Елвис се пръсна и ушите ми писнаха. Ние се изправихме и изтичахме по-навътре в къщата. Минахме през старовремска кухня, после влязохме в най-странния кабинет, който съм виждала някога. Задната стена беше от тухли с пълзящи по тях растения и водопад, който се стичаше отстрани. Мъхестият мокет беше тревистозелен (с него, имайте предвид, беше застлан и таванът), а по мебелите имаше изображения на страшни зверове. Сякаш това не бе достатъчно ужасно, на стратегически места из помещението бяха наслагани гипсови маймуни и препарирани лъвове. Въпреки че се намирахме в опасност, стаята беше толкова стряскаща, че просто не издържах, спрях и я загледах смаяна.
— Господи — възкликнах. — Елвис съвсем ли е нямал вкус?
— Стаята с джунглата — обясни Картър. — Обзавел я е така, за да дразни баща си.
— Уважавам го за това.
В къщата гръмна още един изстрел.
— Разделяме се — предложи Картър.
— Никакво делене!
Чувах как магьосниците обикалят с трополене из стаите, чупят разни неща и се приближават все повече.
— Ще отклоня вниманието им — каза Картър. — А ти претърси. Стаята с трофеите е някъде там.
— Картър!
Но глупчото хукна да ме спасява. Много мразя да прави така. Трябваше да го последвам или да побягна в другата посока, но аз стоях като вцепенена от стъписване, а той зави с вдигнат меч зад ъгъла, после тялото му светна със златиста светлина… и всичко отиде на кино.
Тряс! Блесна изумрудена светлина и повали Картър на колене. За стотна от секундата си помислих, че пушката го е уцелила, и едвам се сдържах да не се разпищя. Но Картър тутакси се свлече и започна да се смалява заедно с дрехите, меча и така нататък, а накрая се стопи до мъничко гущерче.
Гущерът, който преди беше брат ми, се втурна към мен, покатери се по крака ми и се качи върху дланта ми, откъдето ме погледна отчаяно.
Някой избоботи иззад ъгъла:
— Ще се разделим, за да намерим сестрата. Трябва да е някъде наблизо.
— О, Картър — прошепнах с обич на гущерчето. — Направо ми иде да те убия.
Пъхнах го в джоба си и побягнах.
Двамата магьосници продължиха да вървят през Грейсланд, като чупеха и трошаха де що видят, преобръщаха мебелите и правеха нещата на парчета. Очевидно не бяха поклонници на Елвис.
Пъхнах се под едни въжета, промъкнах се по коридора и намерих стаята с трофеите. Колкото и да е изумително, тя наистина бе пълна с трофеи. Стените бяха покрити открай докрай със златни плочи. В четирите витрини проблясваха окичените с изкуствени диаманти тесни костюми на Елвис. Помещението бе осветено съвсем слабо може би защото иначе костюмите щяха да заслепят посетителите, а от тонколоните горе звучеше тиха музика: Елвис предупреждаваше всички да не стъпвали по сините му велурени обувки.
Огледах стаята, но не открих нищо, което да има вид на вълшебно. Да не би да бяха костюмите? Дано Тот не се надяваше да се издокарам с някой от тях. Златните плочи? От тях щяха да станат хубави фризбита, но нищо повече.
— Джаред! — извика някой отдясно.
По коридора се задаваше магьосник. Аз се стрелнах към другия изход, но някой отвърна точно оттам:
— Да, тук съм.
Бях обкръжена.
— Картър — пошушнах. — Понапрегни си гущеровото мозъче.
Той се размърда припряно в джоба ми, но не помогна особено.
Бръкнах в магьосническата чанта и стиснах вълшебната пръчка. Дали да не се опитам да очертая вълшебен кръг? Нямаше кога, пък и не изгарях от желание да се дуелирам с цели двама по-възрастни магьосници. Трябваше да си остана подвижна. Извадих и жезъла и му заповядах да се удължи. Можех да го подпаля или да го превърна в лъв, но каква полза? Ръцете ми затрепериха. Идеше ми да се свия на кълбо и да се скрия под колекцията златни плочи на Елвис.
„Нека се заема аз — предложи Изида. — Мога да направя враговете ни на прах.“ „Не“, казах й. „Заради теб ще ни убият и двете.“
Чувствах как тя напира против волята ми и се опитва да изскочи навън. Усещах колко е разгневена на тези магьосници. Как смееха да тръгнат срещу нас? С една дума, можехме да ги унищожим.
„Не“, помислих си отново. После се сетих как Зия ме е посъветвала да използвам онова, с което разполагам. Стаята беше слабо осветена… дали, ако я направех по-тъмна…