Това щеше да бъде един прекрасен щастлив завършек… с тази малка подробност, че бях забравила за Уейн. Магьосникът с каубойската шапка излезе, залитайки, през вратата и за малко да се препъне в приятеля си, но се окопити светкавично. Викна:
— Вятър!
Жезълът отхвърча от ръката ми и се озова в неговата. Той се усмихна жестоко:
— Добре се справи, скъпа! Но няма по-бърза от магията на стихиите.
Той чукна с върховете на двата жезъла, моя и неговия, по настилката. Върху нея и пръстта премина вълна, сякаш те се бяха втечнили, и тя ме повали и запрати вълшебната ми пръчка във въздуха. Застанах с усилие на четири крака, но чух, че Уейн повтаря заклинание, с което призовава от жезлите огън.
„Въже — каза Изида. — Всеки магьосник носи въже.“
От паниката мозъкът ми бе дал засечка, но ръката ми се стрелна по инстинкт към вълшебната торба. Извадих от нея малко връв. Не беше точно въже, затова пък покрай нея си спомних нещо — какво е направила Зия в музея в Ню Йорк. Метнах връвта към Уейн и креснах думата, подсказана ми от Изида:
— Tas!
Във въздуха над главата на Уейв запламтя златен йероглиф:
Връвта се понесе към Уейн като разлютена змия и още във въздуха започна да се удължава и да става по-дебела. Очите на Уейн се разшириха. Той залитна напред и запрати и от двата жезъла пламък, но въжето беше по-бързо. Усука се около глезените му и го повали на една страна, а после се омота около цялото му тяло, от главата до петите, и то заприлича на пашкул от върви. Уейн се замъчи да се отскубне, разкрещя се и ме нарече каква ли не.
Изправих се с усилие. Джаред още беше в безсъзнание. Прибрах си жезъла, който беше паднал до Уейн. Той продължи да гледа връвта и да ругае на египетски, който звучеше странно, с южняшки американски акцент.
„Довърши го — подкани Изида. — Още може да говори. Няма да миряса, докато не те унищожи.“
— Огън! — изпищя Уейн. — Вода! Сирене!
Но дори заповедта със сиренето не помогна. Предположих, че гневът му притъпява магията и тя не може да се насочи, знаех обаче, че много скоро Уейн ще дойде на себе си.
— Тихо! — наредих му.
Най-неочаквано Уейн остана без глас. Продължи да пищи, а не се чуваше нищо.
— Не съм ти враг — обясних му. — Но не мога да допусна и да ме убиеш.
В джоба ми се размърда нещо и аз се сетих за Картър. Извадих го. Изглеждаше си добре с тази дребна подробност, разбира се, че още беше гущер.
— Ще се опитам да те преобразя отново на човек — казах му. — Дано не усложня нещата.
Той изписука, което не ми вдъхна увереност.
Затворих очи и си го представих какъвто трябва да бъде: високо четиринайсетгодишно момче, зле облечено, много човек и много досаден. Картър натежа в дланта ми. Оставих го долу и загледах как гущерът се преобразява и се превръща на петно, което смътно прилича на човек. Докато преброя до три, и брат ми вече лежеше по корем на моравата с меча и чантата до него.
Той изплю трева.
— Как го правиш?
— Не знам — признах си. — Просто ми се стори… че не трябва да изглеждаш така.
— Много ти благодаря. — Картър се изправи и си провери всички пръсти — дали са на място. После видя двамата магьосници и зяпна от учудване. — Какво си им направила?
— Единия само го завързах. Другия го повалих на земята и го обезвредих. Магия.
— Не, за друго те питах…
Той не се доизказа — явно не намираше думи, затова само посочи.
Погледнах магьосниците и ахнах. Уейн не се помръдваше. Очите и устата му бяха отворени, но той нито мигаше, нито дишаше. Джаред до него изглеждаше точно толкова застинал. Докато ги гледахме, устата им започнаха да светят, сякаш двамата бяха лапнали клечки кибрит. Върху устните им изскочиха две мънички жълти топчета огън, които се изстреляха във въздуха и се скриха в светлината на слънцето.
— Какво… какво беше това? — изумих се аз. — Мъртви ли са?
Картър отиде предпазливо при тях и долепи длан до врата на Уейн.
— Все едно не е кожа. Прилича повече на камък.
— Не, бяха си хора! Не съм ги вкаменявала!
Картър пипна Джаред по челото, там, където го бях ударила с вълшебната пръчка.
— Пукнато е.
— Моля?
Той взе меча. Още преди да съм изпищяла, замахна с ръкохватката по лицето на Джаред и главата на магьосника се пръсна на парчета, все едно е саксия.