— Да. Хм, благодаря, Окървавена секиро.
Капитанът се поклони още веднъж и заприлича прекалено много на гилотина. После ни остави с вечерята.
В началото се хвърлих да ям и не ми беше до приказки. Изгълтах един сандвич с телешко печено, две-три парчета черешова торта със сладолед и три чаши джинджифилова лимонада и чак тогава поспрях да си поема въздух.
Сейди не яде чак толкова много. Но тя беше обядвала в самолета. Взе си сандвич със сирене и краставица и една от онези странни пиратски напитки, по които си пада — „Райбина“. Хуфу си избираше внимателно от всичко, което завършваше на „о“: „Дорито“, „Орио“ и някакво месо. Бизонско? Броненосецко? Страх ме беше дори да предположа какво е.
Клъбцата огън се носеха предпазливо из стаята, за да ни напълнят отново бокалите и, след като се нахранихме, да ни вдигнат чиниите.
След толкова дни, през които бяхме бягали, за да си спасим живота, ми беше приятно просто да седя до масата с вечерята и да си почивам. Думите на капитана, че не може да ни откара незабавно в Земята на мъртвите, бяха най-добрата новина, която бях чувал от доста време.
— Хрр! — рече Хуфу, после си избърса устата и грабна едно от клъбцата огън.
Направи от него светеща баскетболна топка и ми изсумтя.
За разлика от обикновено бях почти сигурен какво ми е казал на песоглавски. Не беше покана. Значеше нещо от рода на: „Сега ще ида да поиграя сам баскетбол. Няма да те поканя, защото си толкова вързан, че чак ми се повдига.“
— Ама разбира се, мой човек, — отвърнах, макар че от притеснение лицето ми беше пламнало. — Позабавлявай се.
Хуфу изсумтя още веднъж, после излезе с топката под ръка. Запитах се дали някъде на кораба ще намери баскетболно игрище.
Баст, която седеше в другия край на масата, избута чинията. Почти не се беше докоснала до котешката храна с риба тон.
— Не си ли гладна? — попитах я.
— Хмм? О… вероятно не.
Тя завъртя безжизнено бокала. Върху лицето й се беше изписало нещо, каквото не свързвах с котки: вина.
Ние със Сейди се спогледахме. Проведохме кратък безмълвен разговор, нещо от рода на: „Питай я.“ „Не, питай я ти.“
Сейди, разбира се, по я бива да гледа лошо, затова изгубих надпреварата.
— Баст! — подхванах. — Какво искаше да ни каже капитанът?
Тя се подвоуми.
— А, това ли? Не ги слушайте демоните. На Окървавената секира й е направена магия да служи, но ако го пуснеш на свобода, можеш да бъдеш сигурен, че ще ни накълца всички.
— Сменяш темата — напомних й аз.
Баст прокара разсеяно пръст по масата и в мокрото кръгче, останало от бокала й, нарисува няколко йероглифа.
— Истината ли? Не съм била на кораба, откакто почина майка ви. Родителите ви закотвиха корабчето на Темза. След… злополуката баща ви ме доведе тук. Именно тук сключихме споразумението.
Дадох си сметка, че Баст има предвид точно тук, на масата. След смъртта на мама татко е седял тук отчаян и не е имало кой да го утеши освен богинята котка, демона секира и рояка реещи се светлинки.
Взрях се в слабото сияние в лицето на Баст. Сетих се за картинката, която бяхме намерили в Грейсланд. Дори в човешки вид Баст приличаше много на онази котка — котка, нарисувана от художник преди няколко хилядолетия.
— Не е било само чудовище на хаоса, нали? — попитах я аз.
Баст се вторачи в мен.
— За какво ми говориш?
— За нещото, с което си се сражавала, след като майка и татко са те пуснали от обелиска. Не е било само чудовище на хаоса. Ти си се сражавала с Апоп.
Слугите светлинки из помещението помръкнаха. Една от тях изпусна чиния и затрепка притеснено.
— Не изричай името на Змея — предупреди Баст. — Особено когато предстои да настъпи нощ. Нощта е негово царство.
— Значи е вярно — стресна се Сейди и поклати глава. — Защо не каза нищо? Защо ни излъга?
Баст сведе поглед. Както седеше в здрача, изглеждаше уморена и крехка. Лицето й беше набраздено от следите на стари бойни белези.
— Бях Окото на Ра — обясни тихо тя. — Любимка на бога на Слънцето, проводник на волята му. Имате ли представа каква чест беше това? — Тя протегна нокти и започна да ги разглежда. — Видят ли рисунка на бойната котка на Ра, всички смятат, че това е лъвицата Сехмет. И тя наистина беше първата любимка на Ра. Но беше много кръвожадна и неуправляема. Накрая беше принудена да се оттегли и Ра избра мен, малката Баст, за свой боец.