— Чакай, чакай. Какво…
— До нови срещи, Сейди. Някой ден може би ще имаме възможност да поговорим още. Засега просто мини през портата. Задачата ми е да проверя дали си смела… а ти притежаваш предостатъчно смелост.
Исках да възразя, че не, не съм смела. Исках Искандар да остане и да ми каже какво точно е предсказала майка ми за моето бъдеще. Но духът изчезна и пристанът притихна. Чак тогава си спомних, че никой на корабчето не е казал и дума.
Извърнах се към Картър.
— Остави всичко на мен, чу ли?
Той гледаше някъде в пространството, без дори да мига. Направо вцепенен, Хуфу още се беше вкопчил в краката ми. Лицето на Баст беше застинало точно когато тя бе понечила да изсъска.
— Ей, хора! — щракнах аз с пръсти и всички се раздвижиха.
— Ba! — изсъска Баст. После се огледа и се свъси. — Чакай, стори ми се, че видях… какво се случи току-що?
Запитах се колко ли всесилен трябва да е един магьосник, за да спре времето и да смрази дори една богиня. Някой ден Искандар — мъртъв или не — щеше да ме научи на този номер.
— Да — казах. — Сигурна съм, че тук имаше ba. Вече си отиде.
Статуите на песоглавците заскърцаха и забучаха, докато сваляха ръце. Бронзовият диск на слънцето насред реката се спусна под повърхността и разчисти пътя за езерото. Корабчето се изстреля напред, право към пламъците и кипналите червени вълни. Успях да различа в трепкащия от жегата въздух остров в средата на езерото. На него се издигаше проблясващ черен храм, който изобщо не изглеждаше гостоприемен.
— Съдилището — предположих аз.
Баст кимна.
— В такива мигове съм доволна, че не съм с душа на простосмъртен.
След като хвърлихме котва на пристана, Окървавената секира слезе да се сбогува с нас.
— Надявам се да ви видя отново, господарю и господарке Кейн — избуча капитанът. — Каютите ви на „Египетска царица“ ще ви чакат. Освен, разбира се, ако не сметнете за уместно да ме освободите от служба.
Баст, която стоеше зад него, поклати непреклонно глава.
— Хм, засега предпочитаме да си наблизо — отвърнах му аз.
— Както желаете — рече той.
Сигурна съм, че ако секирите можеха да се мръщят, той щеше да го направи.
— Стой наострен — заръча му Картър, после слязохме с него, Баст и Хуфу по мостика.
Вместо да отплава, корабчето просто хлътна в кипналата лава и изчезна.
— Да стои наострен ли — попитах свъсена Картър.
— Стори ми се смешно.
— Ти си безнадежден случай.
Качихме се по стълбите на черния храм. Таванът се крепеше на цяла гора каменни колони. По всички повърхности бяха издълбани йероглифи и изображения, но цвят нямаше — само черно върху черно. Из храма се стелеше лека мъглица, която идваше откъм езерото, и въпреки че по всички колони имаше запалени тръстикови факли, беше невъзможно да видиш какво има нататък в здрача.
— Бъдете нащрек — предупреди Баст, след като подуши въздуха. — Той е наблизо.
— Кой? — попитах аз.
— Псето — отвърна тя презрително.
Чу се ръмжене и от мъглата изскочи огромен черен силует. Той нападна Баст, която се претърколи и изписка котешки, после хукна нанякъде, оставяйки ни насаме със звяра. Май ни беше предупредила, че не е смела.
Новото животно беше лъскаво и черно, като Звяра Сет, който бяхме видели във Вашингтон, окръг Колумбия, но приличаше повече на котка, беше гъвкаво и всъщност доста красиво. Дадох си сметка, че е чакал със златен нашийник.
После той се преобрази на млад мъж и сърцето ми само дето не спря. Беше момчето на моите мечти — съвсем в буквалния смисъл на думата: същото, което бях зърнала в черно облекло във виденията на своята ba.
Ако това изобщо беше възможно, на живо Анубис беше още по-убийствено хубав. /_О!… Ха-ха. Не долових играта на думи, но ти благодаря, Картър. Богът на мъртвите, който е убийствено хубав. Да, смешно си е. А сега мога ли да продължа?/_
Момчето беше със светло лице, разрошена черна коса и прелестни кафяви очи, които приличаха на разтопен шоколад. Беше с черни дънки, кубинки (като моите!), износена тениска и черно кожено яке, което му отиваше много. Беше висок и слаб като чакал. Пак като на чакал ушите му стърчаха малко (и с тях ми се стори много сладък), а на врата си носеше златна верижка.