Само не ме разбирайте погрешно, ако обичате — не съм луднала по момчета. Няма такова нещо. Почти през целия срок в училище взимах на подбив Лиз и Ема, които не мислеха за друго освен за момчета, и сега се радвах много, че те не са с мен, защото щяха да ме скъсат от подигравки.
Момчето в черно се изправи и изтръска якето си.
— Не съм псе — промърмори.
— Не си — съгласих се аз. — Ти си…
Със сигурност щях да изтърся нещо от рода на „много сладък“ или друго, не по-малко притеснително, добре че Картър ме спаси.
— Ти да не си Анубис? — попита. — Дошли сме за перото на истината.
Анубис се смръщи. Впи в мен много красивите си очи.
— Не сте мъртви.
— Не сме — потвърдих. — Макар че се стараем ужасно.
— Не се занимавам с живи — отсече той. След това погледна Хуфу и Картър. — Въпреки че пътувате с песоглавец. Това е проява на добър вкус. Няма да ви убия, преди да съм ви дал възможност да обясните. Защо Баст ви е довела тук?
— Всъщност ни прати Тот — уточни Картър.
Той започна да му разказва историята, но Хуфу го прекъсна нетърпеливо:
— Хрр! Хрр!
Песоглавският явно пожъна успех, защото Анубис кимна, сякаш чак сега е разбрал за какво става дума.
— Ясно. — После се свъси срещу Картър. — Така значи, ти си Хор. А ти…
Пръстът му се вдигна бавно към мен.
— Аз съм… аз съм… хм… — изпелтечих.
Признавам си, рядко ми се случва да не зная какво да кажа, но докато гледах Анубис, имах чувството, че току-що при зъболекаря са ми били конска доза новокаин. А Картър ме гледаше така, сякаш съм превъртяла.
— Аз не съм Изида — успях да промълвя. — В смисъл, Изида се разхожда вътре в мен, но аз не съм тя. Тя… ми е само на гости.
Анубис понаклони глава.
— И вие двамата смятате да се опълчите срещу Сет, така ли?
— Като цяло, да — съгласи се Картър. — Ще ни помогнеш ли?
Анубис се свъси. Спомних си как Тот ни е обяснил, че той е в добро настроение веднъж на хилядолетие. Имах чувството, че сега не е от тези дни.
— Няма да ви помогна — отсече той. — И ще ви покажа защо.
После се превърна в чакал и побягна в посоката, откъдето беше дошъл. Ние с Картър се спогледахме. Понеже не знаехме какво друго да правим, затичахме след Анубис навътре в мрака.
В средата на храма имаше голямо кръгло помещение, в което сякаш бяха вместени две стаи. От една страна, в него имаше нещо като тържествена зала с пламтящи мангали и празен престол в дъното. В средата се издигаха везни: поставка във формата на буквата „Т“ от черно желязо с въжета, за които бяха завързани блюда — във всяко от тях можеше да се побере човек. Везните обаче бяха счупени. Едно от златните блюда се беше огънало като „V“, сякаш нещо много тежко беше подскачало в него. Другото се крепеше на едно-единствено въже.
Под везните, свито на кълбо, спеше непробудно най-странното чудовище, което бях виждала някога. Беше с глава на крокодил и с лъвска грива. Предната част на туловището беше като на лъв, но отзад звярът беше лъскав, кафяв и дебел — реших, че е като хипопотам. Най-странното бе, че животното беше малко — колкото средна локва, заради което, както отсъдих, можеше да бъде наречено хиполоква.
Ето как изглеждаше залата, поне един пласт от нея. В същото време обаче като че стоях на призрачни гробища, сякаш върху помещението беше наложена триизмерна проекция. На някои места мраморният под отстъпваше място на кал и на обрасъл с мъх плочник. От средата на помещението започваха гробници с вид на мънички къщи, подредени като спиците на колело. Много от гробниците се бяха пропукали и се бяха отворили. Някои бяха зазидани с тухли, други бяха с железни огради. Черните колони по края на помещението сменяха формата си и понякога се превръщаха във вековни кипариси. Имах чувството, че стъпвам между два различни свята, и не можех да кажа кой от тях е истинският.
Хуфу отиде с клатушкане право при везните и след като се покатери отгоре, се настани така, сякаш си е у дома. Не обърна внимание на хиполоквата.
Чакалът се приближи до стъпалата пред престола и отново се преобрази на Анубис.
— Добре дошли в последната стая, в която ще влезете някога — каза той.
Картър се огледа със страхопочитание.
— Съдилището. — Той се взря в хиполоквата и се свъси. — Това там…
— Това там е Амит Поглъщачката — продължи вместо него Анубис. — Погледнете я и треперете.