Той примига.
— Не, просто…
— Никога ли не си лъгал? Какво искаше да кажеш преди малко… за Сет де? Доколкото подразбрах, той ти е баща. Нали?
Анубис затвори уста, после я отвори отново. Изглеждаше така, сякаш е на път да се разсърди, а не помни как се прави това.
— Винаги ли се държиш толкова вбесяващо?
— Обикновено се държа още по-вбесяващо — признах си аз.
— Защо семейството ти не те е дало жена на някого, който е далеч, много далеч?
Попита така, сякаш въпросът е съвсем искрен, и сега бе мой ред да го погледна изумена.
— Извинявай, момче на смъртта! Но аз съм на дванайсет години! Е… почти на тринайсет, при това съм много зряла за тринайсетгодишна, но не това е най-важното. В моето семейство не омъжват току-така момичетата и ти може и да знаеш всичко за погребенията, но очевидно трябва да наваксваш доста с обредите по ухажването.
Анубис ме погледна недоумяващо.
— Очевидно е така.
— Ами да! Я чакай… за какво си говорехме? А, така значи, смяташе, че можеш да отклониш вниманието ми, а? Аз обаче помня. Сет ти е баща, нали? Кажи истината.
Анубис погледна замислен към другия край на гробищата. Звуците на джазовото погребение заглъхваха нататък по улиците на Френския квартал.
— Да — потвърди той. — Поне според преданията. Не съм го виждал никога. Когато съм бил малък, майка ми Нефтида ме е дала на Озирис.
— Как така те е дала?
— Каза, че не искала да познавам баща си. Но ако трябва да съм честен, не съм сигурен, че е знаела какво да прави с мен. Не съм като братовчед си Хор. Не съм воин. Бил съм… различно дете.
В гласа му имаше такова огорчение, че не знаех какво да отвърна. Е, да, сама бях поискала да чуя истината, но обикновено не ни я казват, особено пък момчетата. Освен това имах някаква представа какво е да си различно дете… и също се чувствах така, сякаш родителите ми са ме дали на друг.
— Майка ти може би се е опитвала да те защити — рекох. — Все пак баща ти е бил Бог на злото и така нататък.
— Може би — каза той унило. — Озирис ме взе под крилото си. Направи ме Бог на погребенията, Пазител на обредите, свързани със смъртта. Работата е хубава, но… ти ме попита на колко години съм. Истината е, че не знам. В Земята на мъртвите годините не отминават. Още се чувствам съвсем малък, но светът наоколо е остарял.
Докато гледах в слабата светлина на гробищата Анубис, виждах пред себе си самотен тийнейджър. Помъчих се да си припомня, че той е бог на хиляди години, вероятно способен да направлява огромни сили, които далеч надхвърлят вълшебната тоалетна хартия, но пак ми беше мъчно за него.
— Помогни ни да спасим татко — казах аз. — Ще пратим Сет обратно в Дуат и Озирис ще бъде свободен. Всички ще бъдем щастливи.
И този път Анубис поклати глава.
— Казах ти вече…
— Везните ти са счупени — отбелязах аз. — Предполагам, защото Озирис не е тук. Какво става с всички души, дошли на съд?
Знаех, че съм го засегнала по болното място. Притеснен, Анубис се намести на пейката.
— Хаосът става още по-голям. Душите се объркват. Някои не могат да отидат в задгробния живот. Други успяват, но са принудени да търсят обиколни пътища. Опитвам се да помогна, но… Залата на Съдилището се нарича още Зала на Маат. Предназначена е да бъде център на реда, на здравите основи. Без Озирис се руши, срутва се.
— Какво тогава чакаш? Дай ни перото: Освен ако не се страхуваш, че баща ти ще ни смачка.
В очите му проблесна раздразнение. За миг ми се стори, че Анубис обмисля погребението ми, но той само въздъхна отчаяно.
— Изпълнявам един обред, нарича се отваряне на устата. Чрез него душата на мъртвеца излиза навън. За теб, Сейди Кейн, ще измисля нов обред: затваряне на устата.
— Ха-ха. Ще ми дадеш ли все пак перото?
Той разтвори длан. Блесна светлина и над ръката му се зарея светещо перо — снежнобяло, с каквито пишат книжниците.
— В името на Озирис… но ти налагам няколко условия. Първо, само ти можеш да пипаш перото.
— Ама разбира се. Нали не мислиш, че ще допусна Картър…
— Освен това трябва да слушаш майка ми Нефтида. Хуфу ми каза, че я търсиш. Ако я откриеш, слушай я.
— Дадено — отговорих, макар че молбата ми се стори странно притеснителна.
Откъде-накъде Анубис ще ме моли за такова нещо?
— И преди да си тръгнеш — продължи той, — трябва да ми отговориш на три въпроса, докато държиш перото на истината, за да докажеш, че си честна.