Изведнъж устата ми пресъхна.
— Хм… какви въпроси?
— Каквито реша аз. И не забравяй, и най-дребната лъжа ще те унищожи.
— Дай ми го това проклето перо.
След като той ми връчи перото, то престана да свети, но за перо ми се стори прекалено топло и тежко.
— То е от опашката на bennu — обясни Анубис, — птицата, която вие наричате феникс. Тежи точно колкото човешка душа. Готова ли си?
— Не — отвърнах аз и явно си беше самата истина, понеже не се превърнах на пепел. — Това брои ли се за въпрос?
Анубис направо си се усмихна, от което на мен ми прималя.
— Предполагам, че да. Пазариш се като морски търговец финикиец, Сейди Кейн. И така, вторият въпрос: ще жертваш ли своя живот в името на брат си?
— Да — отговорих на мига.
(Знам, знам. Самата аз се изненадах. Но тъй като държах перото, нямах друг избор, освен да кажа истината. То очевидно не ме правеше по-благоразумна.)
Анубис кимна, не личеше да е изненадан.
— Последен въпрос: ако от това зависи спасението на света, готова ли си да изгубиш баща си?
— Не е честно да ме питаш такива неща?
— Отговори искрено.
Как да отговоря на такъв въпрос? Нямаше как да кажа просто „да“ или „не“.
Знаех, разбира се, „правилния“ отговор. От героинята се очаква да откаже да жертва баща си. После отива и спасява храбро и него, и света, нали така? Но какво щеше да стане, ако трябваше да избирам между двете? Целият свят беше ужасно огромен: баба и дядо, Картър, чичо Еймъс, Баст, Хуфу, Лиз и Ема, всички познати. Какво щеше да каже татко, ако предпочетях него?
— Ако… ако наистина няма друг начин — подхванах аз, — ако няма никакъв друг начин… О, я стига. Въпросът ти е смехотворен.
Перото засия.
— Добре тогава — предадох се аз, — ако се налага, сигурно… сигурно ще предпочета да спася света.
Плисна ме ужасна вина. Що за дъщеря бях? Стиснах амулета с tyet около врата си — единствения ми спомен от татко. Знам, някои от вас ще си кажат: „Какво толкова, почти не си го виждала. Познавала си го съвсем бегло. Какво ти пука?“
Но от това той не ми ставаше по-малко баща, нали? И мисълта да го загубя по-малко ужасна. Ами мисълта, че ще го подведа, че по своя воля ще предпочета той да умре, колкото за да спася света — такъв ли ужасен човек бях?
Едвам намерих сили да погледна Анубис в очите, но когато го направих, лицето му омекна.
— Вярвам ти, Сейди.
— О, така ли? Държа проклетото перо на истината, а той ми вярвал. Е, благодаря.
— Истината е жестока — продължи Анубис. — В Залата на Съдилището постоянно идват духове, които не могат и не могат да се откажат от лъжите. Отричат грешките си, истинските си чувства, грешките си… чак до мига, когато Амит поглъща за вечността душите им. Искат се сила и смелост да признаеш истината.
— Да. Чувствам се много силна и смела. Благодаря.
Анубис стана от пейката.
— Сега трябва да те оставя. Нямаш много време. Само след около двайсет и четири часа слънцето ще изгрее на рождения ден на Сет и той ще завърши пирамидата — освен ако не го спреш. Следващия път, когато се срещнем, може би…
— Ти пак ще ме дразниш — предположих аз.
Той впери в мен топлите си кафяви очи.
— Или ти ще ми помогнеш да усвоя по-бързо днешните обреди на ухажване.
Продължих да седя като вкаменена, а Анубис ми се усмихна едва доловимо — само колкото да ми покаже, че се заяжда. После изчезна.
— О, много смешно, няма що! — извиках аз.
Везните и престолът се скриха. Пейката от ленено платно се разпадна и аз тупнах насред гробището. До мен изникнаха Картър и Хуфу, аз обаче само продължих да крещя към мястото, където беше стоял Анубис, и да го наричам какъв ли не.
— Какво става? — попита настойчиво Картър. — Къде сме?
— Той е ужасен! — изръмжах аз. — Надут, заядлив, невероятно хубав, непоносимо…
— Хрр! — започна да недоволства Хуфу.
— Да — съгласи се Картър. — Взе ли все пак перото?
Протегнах ръка и готово: над пръстите ми се понесе светещо бяло перо. Стиснах длан и то изчезна отново.
— Я! — ахна Картър. — Ами Анубис? Как…
— Хайде да намерим Баст и да се махаме оттук! — прекъснах го аз. — Чака ни работа.
И излязох от гробищата още преди той да е успял да ми зададе и други въпроси — не бях в настроение да казвам истината.