Помириса въздуха и изръмжа.
— Надушил е неприятности — преведе Баст. — Ще се случи нещо лошо.
— Дори аз го надушвам — промърморих и всички тръгнахме да се спускаме след Баст.
„Да — каза Хор. — Помня го това място.“ „Казва се Ел Пасо — обясних му аз. — Никога не си идвал тук, освен ако не си ходил да опиташ мексиканската кухня.“ „Помня го добре — продължи да упорства той. — Тресавищата, пустинята.“
Спрях и се огледах. Най-неочаквано и аз си спомних мястото. На петдесетина метра пред нас реката се разливаше на мочурище: плетеница бавни притоци, които бяха прорязали в пустинята плитка долчинка. По бреговете растяха блатни треви. Районът сигурно беше под наблюдение, все пак се намирахме на границата между две държави, но аз не го забелязах.
Бях идвал тук под формата на ba. Представих си точно на това място, в блатото, колиба, където Изида и невръстният Хор са се укривали от Сет. Забелязах как само на хвърлей надолу по реката под водата се движи нещо, което ме причаква.
Хванах Баст за ръката точно когато от брега я деляха няколко крачки.
— Не се приближавай до водата.
Тя се свъси.
— Аз, Картър, съм котка. Не изгарям от желание да плувам. Но ако искаш да призовеш богиня на река, наистина трябва да застанеш на брега.
Това, което ми каза, звучеше толкова логично, че се почувствах глупак, но усещането беше по-силно от мен: щеше да се случи нещо лошо.
„Каква е опасността? — попитах аз Хор. — Кажи.“
Но богът, който се беше вселил в мен, мълчеше така, че щеше да ми скъса нервите — сякаш чакаше.
Сейди метна в мътната кафява вода един камък. Той потъна със силно „пльок“.
— Струва ми се съвсем безопасно — отбеляза тя и заслиза към брега.
Хуфу я последва колебливо. Щом стигна водата, я подуши и изръмжа.
— Видя ли? — попитах аз. — Дори на Хуфу не му харесва.
— Сигурно е заради паметта, останала от предците — заяви Баст. — В Египет реката е била опасно място. Змии, хипопотами, какви ли не неприятности.
— Хипопотами ли?
— Не гледай на тях през пръсти — предупреди ме тя. — Могат да те убият.
— Те ли са нападнали Хор? — попитах аз. — Едно време де, когато Сет го е търсел.
— Не съм чувала такова предание — отговори Баст. — Обикновено се твърди, че Сет е насъскал първо скорпиони. А след това крокодили.
— Крокодили — повторих аз и изтръпнах целият.
„Това ли е?“, попитах Хор. Но и този път той не отговори.
— В Рио Гранде има ли крокодили, Баст?
— Силно се съмнявам. — Тя приклекна край водата. — Хайде, Сейди, отдай почит.
— Как?
— Просто помоли Нефтида да се появи. Тя е била сестра на Изида. Ако е някъде от тази страна на Дуат, би трябвало да чуе гласа ти.
Сейди явно се съмняваше, но въпреки това приклекна до Баст и докосна водата. От върховете на пръстите й плъзнаха вълнички, които ми се сториха прекалено големи — концентрични кръгове сила, покрили реката чак до другия бряг.
— Ехо, Нефтида! — повика Сейди. — Има ли някой у дома?
Чух надолу по течението плисък и след като се обърнах, видях семейство имигранти, които прекосяваха реката и бяха стигнали средата. Бях чувал, че всяка година хиляди хора прекосяват незаконно границата с Мексико, за да търсят работа и по-добър живот, но се стреснах, когато ги видях от плът и кръв пред себе си: мъж и жена, които носеха заедно невръстно момиченце и бързаха. Бяха облечени в дрипи и изглеждаха по-бедни и от най-бедните селяни, които бях виждал някога. Погледах ги няколко секунди, но не забелязах те да представляват някаква свръхестествена заплаха. Мъжът само ме погледна стреснато и ние сякаш се споразумяхме негласно: и двамата си имахме достатъчно главоболия, за да си пречим един на друг.
През това време Баст и Сейди продължаваха да наблюдават водата и вълничките, които, вдигнати от пръстите на Сейди, плъзваха по нея.
Баст понаклони глава и се ослуша.
— Какво казва Нефтида? — попита тя.
— Не разбирам — прошепна сестра ми. — Много е тихо.
— Наистина ли чуваш нещо? — полюбопитствах аз.
— Шшт — спряха ме едновременно и двете.
— Затворена като в клетка… — допълни Сейди. — Не, как беше другата дума?
— Приютена — предположи Баст. — Тя е приютена някъде надалеч. Вселила се е в някого, който е потънал в дълбок сън.