Не разбирах за какво говорят. Не чувах нищо.
Хуфу ме подръпна за ръката и посочи надолу към реката.
— Хрр!
Семейството на имигрантите беше изчезнало. Стори ми се невъзможно да са прекосили толкова бързо реката. Огледах и двата бряга — от хората нямаше и следа, — но там, където бяха стояли, водата беше по-буйна, сякаш някой я беше разбъркал с грамадна лъжица. На гърлото ми заседна буца.
— Хм, Баст…
— Почти не чуваме Нефтида, Картър — отвърна тя. — Много те моля.
Стиснах зъби.
— Добре тогава. Ние с Хуфу ще отидем да проверим нещо…
— Шшт! — рече пак Сейди.
Кимнах на Хуфу и ние тръгнахме по брега на реката. Той се криеше зад краката ми и ръмжеше към водата.
Обърнах се назад, но както личеше, с Баст и Сейди всичко беше наред. Те продължаваха да гледат вторачено водата, сякаш тя беше някакво изумително интернет видео.
Накрая излязохме при мястото, където бях видял семейството, водата обаче се беше изгладила. Хуфу удари по земята и застана на предни лапи, а това означаваше или че танцува брейк, или че е уплашен до смърт.
— Какво има? — попитах с разтуптяно сърце.
— Хрр-хрр-хрр — оплака се той.
Това сигурно беше цяла лекция на песоглавски, но аз нямах представа какво ми говори Хуфу.
— Е, не виждам друг начин — рекох. — Ако водата е завлякла онези хора на дъното… Трябва да ги намеря. Отивам.
— Хрр! — повтори песоглавецът и се отдръпна от водата.
— Те водеха малко момиченце, Хуфу. Ако се нуждаят от помощ, не мога просто да се вдигна и да си отида. Ти стой тук и ми пази гърба.
Хуфу изсумтя и когато нагазих във водата, се шляпна недоволно по лицето. Реката беше по-студена и бърза, отколкото си представях. Съсредоточих се и призовах от Дуат меча и вълшебната си пръчка. Може би само ми се стори така, но от това реката сякаш потече по-бързо.
Бях стигнал средата, когато Хуфу ревна притеснен. Подскачаше по брега и сочеше трескаво тръстиката наблизо.
Имигрантите се бяха скрили там и с широко отворени очи трепереха от страх. Първата ми мисъл беше: „Защо се крият от мен?“
— Няма да ви причиня зло — обясних им.
Те ме погледнаха неразбиращо и аз съжалих, че не знам испански.
Точно тогава водата около мен кипна и аз видях, че те са уплашени от друго. Следващата ми мисъл беше: „Ужас, колко съм глупав!“ Гласът на Хор ревна: „Изскачай оттук!“.
Изхвърчах от реката така, сякаш бях изстрелян с топ на седем-осем метра. Беше изключено да съм успял сам, но пак добре че се получи така, защото до мен от водата изникна чудовище.
В началото не видях друго освен стотици зъби — розова паст, която беше три пъти по-голяма от мен. Успях някак да се завъртя и да се приземя в плитчините. Пред мен стоеше крокодил, дълъг колкото кемпера, при това се беше показал само наполовина от водата. Сивкавозелената му кожа бе покрита с плътни люспи като на камуфлажна броня, а очите му бяха с цвят на мляко с плесен отгоре.
Имигрантите се разпищяха и хукнаха да бягат нагоре по брега. Те привлякоха вниманието на крокодила. Той инстинктивно се обърна към по-шумната и интересна плячка. Винаги съм смятал крокодилите за мудни животни, но не бях виждал звяр, който да напада така бързо.
„Възползвай се, че вниманието му е насочено другаде — подкани Хор. — Застани зад него и го нападни.“
Вместо това аз креснах:
— Помощ, Сейди, Баст!
После метнах вълшебната пръчка.
Но не уцелих крокодила. Тя падна в реката точно пред него, сетне заподскача като камък по водата, удари крокодила между очите и се изстреля обратно в ръката ми.
Съмнявам се да съм наранил особено крокодила, но той ме погледна раздразнен.
„Можеш да го фраснеш и с пръчка“, промърмори Хор.
Спуснах се напред с крясък, за да държа вниманието на крокодила насочено към мен. С крайчеца на окото видях как семейството се измъква на безопасно разстояние. Хуфу притича зад имигрантите, като размахваше ръце и ревеше, за да се махнат и да не са изложени на риск. Така и не разбрах от кого бягат, дали от крокодила или от обезумялата маймуна, но всъщност беше все едно, важното бе да са далеч оттук.
Не виждах какво става с Баст и Сейди. Чух отзад как някой крещи и се плиска вода, но още преди да съм погледнал, крокодилът се хвърли напред.
Сниших се вляво, като размахах меча. Острието само отскочи от кожата на крокодила. Чудовището се метна с плисък встрани и за малко да ми отнесе с муцуната си главата, но аз вдигнах инстинктивно вълшебната пръчка и крокодилът се блъсна в стена от мощна енергия и отскочи, сякаш бях защитен от огромен невидим мехур.