Следователят се прокашля зад мен.
— Никой не обвинява вас, Сейди, за атентата в музея. Разбираме, че сте замесена против волята си.
Обърнах се към него.
— Против волята ми ли? Точно аз заключих с веригата уредника в кабинета му.
Веждата на мъжа пак запълзя нагоре.
— Дори да е така, със сигурност не сте разбирали какво е намислил баща ви. Може би е замесен брат ви?
— Картър ли? — изсумтях аз. — Я стига!
— Значи сте решили да защитавате и него. Смятате го за истински брат, така ли?
Не можех да повярвам на ушите си. Идеше ми да фрасна по лицето следователя.
— За какво намеквате? Че не изглежда като мен ли?
Мъжът примига.
— Исках само да кажа, че…
— Знам какво сте искали да кажете. Разбира се, че ми е брат!
Следователят Уилямс вдигна ръце, сякаш се защитаваше, но на мен още ми вреше и кипеше. Колкото и да ме дразнеше Картър, мразех да ми подмятат, че всъщност нямаме роднинска връзка, и да гледат изумено баща ми, ако той им кажеше, че тримата сме от едно семейство… сякаш сме направили пакост. Тъпият доктор Мартин в музея. Следователят Уилямс. Случваше се всеки път, щом ние с татко и Картър се появехме заедно. Ама всеки.
— Извинявайте, Сейди — подхвана пак следователят. — Искам само да се уверя, че сме отделили невинните от виновните. За всички ще бъде много по-лесно, ако ни съдействате. С каквато и да било информация. С всичко, което е казал баща ви. Например ако съобщите дали е споменавал някого.
— Еймъс — изпелтечих колкото да видя реакцията му. — Баща ми се срещна с един тип на име Еймъс.
Следователят Уилямс въздъхна.
— Сейди, не е могъл да се срещне с него. Знаем го със сигурност. Преди по-малко от час разговаряхме по телефона с Еймъс, той си беше вкъщи в Ню Йорк.
— Не е в Ню Йорк — отсякох аз. — Точно под…
Погледнах през прозореца, но Еймъс го нямаше. Съвсем в негов стил.
— Невъзможно! — рекох.
— Именно — съгласи се следователят.
— Но той беше тук! — възкликнах аз. — Кой е този човек? От колегите на татко ли е? Как разбрахте, че трябва да му се обадите?
— Наистина, Сейди. Крайно време е да спрете с преструвките.
— С преструвките ли?
Следователят се взря за миг в мен, после стисна зъби, сякаш бе взел решение.
— Вече чухме истината от Картър. Не исках да ви разстройвам, но той си каза всичко. Осъзнава, че вече няма смисъл да защитава баща си. Вие също бихте могли да ни помогнете и няма да предявим обвинения срещу вас.
— Не е хубаво да лъжете деца — креснах с надеждата да се е чуло чак долу. — Картър за нищо на света няма да говори лошо за татко, аз също.
Следователят дори не прояви благоприличието да се направи на смутен. Само кръстоса ръце.
— Съжалявам, че сте на такова мнение, Сейди. Опасявам се, че е време да слезем долу… и да обсъдим с баба ви и дядо ви последиците.
4. Отвлечени от човек, който се оказа не чак толкова непознат
Направо обожавам семейните сбирки. Много са задушевни с коледните гирлянди около камината, с кана дъхав чай и следовател от Скотланд Ярд, готов да ви задържи под стража.
Картър се беше отпуснал на канапето и стискаше в ръце работната чанта на татко. Изумих се, че от полицията са му разрешили да я задържи. Тя би трябвало да е нещо като веществено доказателство, а следователят сякаш изобщо не я забелязваше.
Картър изглеждаше ужасно… искам да кажа, още по-ужасно от друг път. Да ви призная, това момче никога не е ходило на нормално училище и се обличаше като университетски асистент: в светъл панталон, риза с копченца на яката и мокасини. Предполагам, че не е грозен. Доста висок си е, изглежда в добра форма и косата му не е отчайваща. С очите като на татко е и съученичките ми Лиз и Ема дори ми казаха, след като видяха снимката му, че е супер, но аз си имам едно наум, защото, първо, той ми е брат, и, второ, съученичките ми са си лудички. Когато става дума за дрехи, Картър изобщо не знае какво е супер.
/О, я не ме гледай така, Картър. Знаеш, че е вярно./
При всички положения не беше хубаво да съм жестока с него. Той понасяше изчезването на татко още по-тежко и от мен.
Баба и дядо седяха от двете му страни и изглеждаха доста притеснени. На масата имаше чай и чиния със сладкиш, но никой не се и докосваше до тях. Главният следовател Уилямс ми нареди да седна на единственото свободно кресло. После закрачи важно-важно пред камината. На входната врата стояха още двама полицаи: жената от по-рано и някакъв едър тип, който не сваляше очи от сладкиша.