Опитах се да призова воина сокол, но от усилието ме проряза болка. Бях останал без сили, а духът на Хор беше напълно изтощен.
— Върви! — викна Баст. — И кажи на баща си, че съм удържала на думата си.
— НЕ!
Тя скочи върху Себек. Двамата се вкопчиха един в друг: Баст го удряше разярена с ножовете по лицето, а той ревеше от болка. Двамата богове се свлякоха във водата и потънаха.
Изтичах при реката. Тя се пенеше и бе кипнала. После Рио Гранде се озари открай докрай от зелен взрив и от реката изскочи малко златисто-черно същество, което се понесе така, сякаш някой го беше метнал с все сила. Приземи се в тревата при краката ми: мокра полумъртва котка в безсъзнание.
— Баст! — вдигнах аз предпазливо котката.
Беше с верижката на Баст, но талисманът на богинята се разпадна направо пред очите ми на прах. Баст вече я нямаше. Беше останала само Кифличка.
В очите ми избиха парещи сълзи. Себек беше разгромен и беше принуден да се оттегли в Дуат или някъде другаде, но към нас по реката пак се приближаваха две черти, които бяха само на хвърлей — вече виждах зелените гърбини и мънистените очи на чудовищата.
Притиснах котката до гърдите си и се извърнах към Хуфу.
— Ела, трябва да…
Смразих се, защото точно зад Хуфу и сестра ми стоеше друг крокодил, който се беше вторачил в мен и бе чисто бял.
„Трупове сме — помислих си. А после: — Я чакай… какъв е този бял крокодил?“
Той разтвори паст и се спусна, но не към мен. Обърнах се и видях как се стоварва върху другите два крокодила, огромни и зелени, които тъкмо се канеха да ме убият.
— Филип! — ахнах изумен, докато крокодилите се мятаха и се боричкаха.
— Да — каза мъжки глас.
Обърнах се още веднъж и направо не повярвах на очите си. До Сейди беше приклекнал чичо Еймъс, който оглеждаше свъсен раната на главата й. Взря се притеснен в мен.
— Филип ще отклони вниманието на слугите на Себек, но няма да е за дълго. Тръгвай с мен, има някаква надежда да се спасим!
31. Как отнесох любовното писмо
Радвам се, че Картър ви разказа последната част — отчасти защото бях в безсъзнание, когато се е разиграло всичко това, отчасти защото, заговоря ли какво е направила Баст, ще се разпадна на съставните си части.
Ох, после ще ви разправя повече.
Когато дойдох на себе си, имах чувството, че някой е надул главата ми като плондер. Очите ми не виждаха едно и също. Лявото съзря задник на песоглавец, а дясното — чичо Еймъс, когото бях загубила отдавна. Реших, естествено, да се съсредоточа вдясно.
— Еймъс!
Той сложи върху челото ми хладен компрес.
— Почивай си, дете. Получила си тежко сътресение на мозъка.
Поне в това не се и съмнявах.
Когато очите ми се фокусираха, видях, че сме навън, под обсипаното със звезди нощно небе. Лежах на одеяло, постлано върху нещо като мек пясък. До мен стоеше Хуфу с пъстър хълбок, който бе прекалено близо до лицето ми. Бъркаше нещо в тенджерка на малък огън — не знам какво готвеше, но то миришеше на подпален катран. Картър седеше наблизо, на върха на една дюна, изглеждаше смазан от скръб и държеше… какво беше това в скута му, Кифличка ли?
Еймъс изглеждаше почти както онзи ден преди цяла вечност, когато го бях видяла за последен път. Беше облечен в син костюм и палто и бомбе в тон с него. Дългата му коса беше старателно сплетена на плитки, а кръглите му очила проблясваха. Еймъс имаше вид на човек, който се е освежил и си е починал, а не като пленник на Сет.
— Как успя да…
— Да се измъкна от Сет ли? — Лицето му помръкна. — Постъпих глупаво, Сейди, когато тръгнах да го търся. Нямах представа колко силен е станал. Духът му е привързан към червената пирамида.
— Значи… той не се е вселил в човек?
Еймъс поклати глава.
— Докато има пирамидата, не му трябва да се вселява в никого. Сет трупа все по-голяма сила, тъй като наближава денят, когато пирамидата ще бъде построена. Промъкнах се в леговището му под планината и се хванах сам в капана. Срам ме е да си го призная, но Сет ме залови без бой.
Еймъс посочи костюма си — да покаже, че той си е непокътнат.
— По мен няма и драскотинка. Хоп — и се вкамених като статуя. Сет ме сложи като трофей пред пирамидата си, та демоните му да ми се присмиват, докато минават покрай мен.
— Видя ли татко? — попитах аз.
Раменете му се смъкнаха.