— Ти си сляпа — заявих на Зия. — Първото, което Дежарден нареди като Главен лектор, бе да ни убият. Опитва се да ни спре, макар и да знае, че Сет се кани да унищожи континента. И онази вечер Дежарден беше в Британския музей. Ако Сет е имал нужда от тяло, в което да…
В горния край на жезъла на Зия лумна пламък. Картър застана бързо между нас.
— Ей, я се успокойте и двете. Тук сме, за да обсъдим нещата.
— Това и правя — отвърна Зия. — Имате нужда Домът на живота да бъде на ваша страна. Трябва да убедите Дежарден, че не сте заплаха.
— Като се предадем ли? — попитах аз. — Не, благодаря. Предпочитам да не ме превръщат в буболечка и после да ме смачкат.
Еймъс се прокашля.
— Опасявам се, че Сейди е права. Освен ако Дежарден не се е променил след последния път, когато го видях, той не е от хората, които ще се вслушат в здравия разум.
Зия се ядоса.
— Можем ли да поговорим насаме, Картър?
Той запристъпва от крак на крак.
— Виж какво, Зия, съгласен съм… съгласен съм, че трябва да работим рамо до рамо. Но ако ще се опитваш да ме убедиш да се предам на Дома…
— Трябва да ти кажа нещо — настоя тя. — Нещо, което на всяка цена си длъжен да знаеш.
Изрече го така, че настръхнах цялата. Дали Геб е имал предвид това? Беше ли възможно Зия да държи ключа за разгрома на Сет?
Изведнъж Еймъс застана нащрек. Повика жезъла си, който се появи сякаш от дън земя, и каза:
— Това е капан.
Зия сякаш се вцепени.
— Моля? Няма такова нещо!
Точно тогава всички видяхме онова, което Еймъс беше почувствал. Откъм източния край на площада към нас вървеше не друг, а самият Дежарден. Беше в светла дреха и се беше заметнал с леопардовата кожа на Главен лектор. Жезълът му светеше в мораво. Объркани и притеснени, туристите и минувачите се отдръпнаха, за да му направят път: не бяха наясно какво точно става, но усещаха, че трябва да стоят надалеч.
— В другата посока — подканих аз.
Обърнах се и видях още двама магьосници в черно — задаваха се откъм запад.
Извадих вълшебната пръчка и я насочих към Зия.
— Заложила си ни капан!
— Не! Кълна се… — Лицето й помръкна. — Мел. Явно му е казал Мел.
— Точно така — промърморих аз. — Сега топиш Мел.
— Няма за кога да се обясняваме — отсече Еймъс и повали Зия със светкавица.
Тя се свлече върху сергията със сувенирите.
— Ей! — започна да недоволства Картър.
— Тя ни е враг — отговори Еймъс. — А ние имаме достатъчно врагове.
Картър (естествено!) се спусна към Зия, а през това време и други минувачи изпаднаха в паника и хукнаха кой накъдето види, само и само да се махнат от площада.
— Сейди, Картър — подхвана Еймъс, — ако стане напечено, отивайте в лодката и бягайте.
— Няма да те оставим, Еймъс — заявих аз.
— Вие сте по-важни — настоя той. — Мога да задържа Дежарден до… Пазете се!
Еймъс обърна жезъла към двамата магьосници в черно. Те нашепваха заклинания, но Еймъс запрати към тях силен вятър, който ги покоси и ги завъртя в средата на прашна вихрушка. Те се понесоха шеметно по улицата, като събираха след себе си боклуци, листа и тамали, а накрая мъничкият смерч ги пренесе пищящи над една сграда и те се скриха от поглед.
Главният лектор Дежарден се провикна гневно от другия край на площада:
— Кейн!
После удари с жезъла по земята. В настилката зейна пукнатина, която запълзя към нас. Разшири се и сградите се разтресоха. От стените се посипаха люспи мазилка. Пукнатината щеше да ни погълне, но гласът на Изида заговори в главата ми и ми каза думата, от която имах нужда.
Вдигнах вълшебната пръчка:
— Тишина. Hah-ri.
Пред нас блеснаха ослепителни йероглифи:
Пукнатината спря само на педя от краката ми. Земетресението утихна.
Еймъс си пое въздух.
— Как, Сейди…
— Божествени слова, Кейн! — викна Дежарден и пристъпи напред, лицето му беше мораво от ярост. — Това дете дръзна да изрече Божествените слова. Покварено е от Изида, а ти носиш вината да помагаш на боговете.
— Назад. Мишел — предупреди го Еймъс.
Стори ми се забавно, че малкото име на Дежарден е Мишел, но бях много уплашена, за да се веселя с такива неща.
Еймъс вдигна вълшебната пръчка, готов да ни защити.
— Трябва да спрем Сет. Ако си достатъчно мъдър да…