— Господин и госпожо Фауст — подхвана следователят Уилямс, — опасявам се, че двете деца отказват да сътрудничат.
Баба започна да подръпва подгъва на роклята си. Трудно ще повярваш, че е свързана някак с мама. Баба е крехка и безцветна — истински сухар, — докато на всички снимки мама изглежда много щастлива и жизнена.
— Те са си деца — успя да изрече баба. — Човек със сигурност не може да ги вини.
— Ба! — възкликна дядо. — Това, господин следовател, е нелепо. Те нямат никаква вина.
Навремето дядо е бил ръгбист. Има месести ръце, шкембе, което не се побира в ризата, и очи, хлътнали в лицето, сякаш някой ги е ударил и те са потънали (е, преди години татко наистина удари дядо, но това е друга история). Изглежда си страшничък. Хората обикновено гледат да си нямат вземане-даване с него, но следователят Уилямс явно не бе впечатлен.
— Господин Фауст — рече той, — какви според вас ще бъдат заглавията по първите страници на вестниците утре? „Нападение срещу Британския музей. Розетският камък — унищожен.“ От взрива зет ви…
— Бившият ми зет — поправи го дядо.
— По всяка вероятност е станал на пихтия или пък е избягал и в такъв случай…
— Не е избягал — креснах аз.
— Трябва да разберем къде е — продължи следователят. — А единствените очевидци, вашите внуци, не желаят да ни кажат истината.
— Казахме ви я вече — натърти Картър. — Татко не е мъртъв. Потъна в пода.
Следователят Уилямс погледна дядо така, сякаш му казваше: „Ето на, видяхте ли?“. После се извърна към Картър:
— Младежо, баща ви е извършил углавно престъпление. Оставил ви е да понесете последиците…
— Не е вярно — троснах се с глас, който трепереше от гняв.
Не можех да повярвам, разбира се, че татко преднамерено ни е зарязал на произвола на полицаите. Но мисълта, че ме е изоставил… хм, сигурно вече съм споменала, че това ми беше болното място.
— Скъпа, много те моля — намеси се и баба, — следователят само си върши работата.
— Лошо! — троснах се аз.
— Хайде всички да пийнем чай — предложи баба.
— Не! — ревнахме в хор с Картър, от което ми дожаля ужасно за баба, защото тя направо се сви на канапето.
— Можем да ви предявим обвинения — предупреди следователят, след като се обърна към мен. — Можем и ще…
Той застина. После примига няколко пъти, сякаш беше забравил какво прави.
Дядо се свъси.
— Господин следовател…
— Да… — изрече замечтано Уилямс.
Бръкна в джоба си и извади синя книжка — американски паспорт. Метна го в скута на Картър.
— Депортиран сте — оповести следователят. — Длъжен сте да напуснете страната до двайсет и четири часа. Ако ни трябвате отново за разпит, ще се свържем с вас чрез ФБР.
Картър зяпна от учудване. Погледна ме и аз разбрах, че не ми се е счуло и следователят наистина е казал тези странни думи. Беше сменил посоката на сто и осемдесет градуса. Уж се канеше да ни арестува. Бях сигурна. А после най-неочаквано заяви, че щял да депортира Картър. Дори другите полицаи се объркаха.
— Шефе! — обади се жената. — Сигурен ли си, че…
— Тихо, Линли. Двамата можете да си тръгвате.
Ченгетата се поколебаха, но Уилямс им показа с ръка да си ходят. Тогава те се изнесоха и затвориха след себе си вратата.
— Я чакайте — каза Картър. — Баща ми е изчезнал, а вие искате да напусна страната, така ли?
— Баща ви или е мъртъв, или е избягал — отвърна следователят. — Най-добре е да ви депортираме. Вече е уредено.
— С кого? — попита недоволно дядо. — Кой е разрешил?
— Ами… — Следователят погледна тъпо. — Съответните органи. Повярвайте, това е за предпочитане пред затвора.
Картър беше направо смазан, за да говори, но преди да ми е домъчняло за него, следователят Уилямс се извърна към мен.
— Вие също, госпожице.
Все едно стовари върху мен парен чук.
— Депортирате и мен ли? — попитах. — Че аз живея тук!
— Американска гражданка сте. И при тези обстоятелства е най-добре да се приберете у дома.
Зяпнах го. Не помнех друг дом освен този. Тук бяха съучениците ми, моята стая, всичко познато.
— Къде ще отида?
— Господин следователю — намеси се с треперещ глас баба. — Не е честно. Не мога да повярвам…