— Правим всичко по силите си — настоях аз. — Ще победим Сет.
Изида ме погледна тъжно.
— Знаеш, че ти говоря за друго. Сет е само началото.
Образът се смени и аз видях Лондон в развалини. Бях се натъквала на ужасяващи снимки на града по време на бомбардировките през Втората световна война, но това изобщо не можеше да се сравнява с тях. Градът беше изравнен със земята: накъдето и да се обърнеш, километри развалини и прах, Темза заприщена с отломъци. Стоеше само обелискът и докато го гледах, той започна да се пропуква и да се разтваря като призрачно цвете.
— Не ми показвай такива неща — примолих се аз.
— Но те ще се случат доста скоро — обясни Изида, — както предсказа и майка ти. Но ако не можеш да издържиш…
Гледката се смени отново. Стояхме в тронната зала на дворец — същата, която бях виждала и онзи път, когато Сет бе положил в ковчег Озирис. Боговете се събираха, изникваха като снопове светлина, която струи през тронната зала, гъне се около колоните и приема формата на хора. Един стана Тот с изцапаната лабораторна престилка, очилата с телени рамки и щръкналата във всички посоки коса. Друг пък се преобрази на Хор, гордия млад воин със сребристозлатни очи. Богът на крокодилите Себек стисна воднистия си жезъл и ми се озъби. Зад една колона се скри цяло гъмжило скорпиони, които се появиха от другата страна вече като своята богиня Серкет в кафява рокля. После сърцето ми подскочи, защото забелязах в здрача зад престола момче в черно: Анубис с тъмни очи, които ме проучваха със съжаление.
Той посочи престола и аз видях, че е празен. Дворецът беше без сърце. Помещението беше студено и тъмно и човек не можеше да повярва, че тук някога са се провеждали тържества.
Изида се извърна към мен.
— Трябва ни управник. Налага се Хор да стане фараон. Той трябва да обедини боговете и Дома на живота. Няма Друг начин.
— Изключено е да имаш предвид Картър — отсякох аз. — Този смотаняк, брат ми — фараон? Шегуваш ли се?
— Трябва да му помогнем. Ти и аз.
Тази мисъл беше толкова нелепа, че щях да се изсмея, ако боговете не ме гледаха толкова угрижено.
— Да му помогна ли? — повторих аз. — Защо той не помогне на мен да стана фараон?
— Имало е силни жени фараони — призна Изида. — Хатшепсут е управлявала успешно дълги години. По мощ Нефертити не е отстъпвала на мъжа си. Но твоят път, Сейди, е друг. Силата ти няма да дойде от това, че седиш на престол. Мисля, че го знаеш.
Погледнах престола и си дадох сметка, че Изида е права. Изобщо не ме привличаше мисълта да седя там с корона на главата и да се опитвам да управлявам тези кисели богове. Но… Картър?
— Станала си силна, Сейди — продължи Изида. — Според мен не осъзнаваш колко силна. Не след дълго ще се изправим заедно пред изпитанието. Ще надделеем, ако поддържаш смелостта и вярата си.
— Смелостта и вярата — казах аз. — Те не са моята стихия.
— Наближава твоят миг — отсъди Изида. — Зависим от теб.
Боговете ме наобиколиха и ме загледаха с очакване. Стегнаха ме в обръч и аз едвам дишах — сграбчваха ме за ръцете, разтърсваха ме…
Събудих се и видях, че Зия ме бута по рамото.
— Спряхме, Сейди.
Пресегнах се инстинктивно към вълшебната пръчка.
— Какво? Къде?
Зия отмести завесата при леглото и се надвеси от предната седалка над мен — изнерви ме, все едно беше лешояд.
— Еймъс и Картър са на бензиностанцията. Бъди готова да потеглим.
— Защо? — Седнах и погледнах през предното стъкло, право към бушуващата буря. — О…
Небето беше черно, така и не разбрах ден ли е, нощ ли. През вятъра и пясъчната вихрушка различих, че сме на паркинг пред осветена бензиностанция.
— Във Финикс сме — обясни Зия, — но почти целият град е обезлюден. Хората се изнасят.
— Часът?
— Четири и половина след полунощ — отговори Зия. — Магията не действа много. Колкото повече се приближаваме към планината, толкова по-страшно става. И системата за глобално позициониране на камиона е излязла от строя. Еймъс и Картър отидоха да помолят да ги упътят.
Това не звучеше обещаващо. Щом двама магьосници бяха изпаднали в такова отчаяние, че да ходят да молят да ги упътват, значи работата ни беше спукана.
Кабината на камиона се разклати от ревящия вятър. След всичко, което ни се беше стоварило, изглеждаше смешно да се страхувам от някаква си буря, но се прекатерих през седалката, за да седна до Зия и да не съм сама.