— Откога са там? — попитах.
— От скоро — отвърна тя. — Исках двете да поговорим, докато не са се върнали.
Аз вдигнах вежда.
— За Картър ли? Е, ако се питаш дали те харесва, сигурно можеш да се досетиш по това как се е разпелтечил.
Зия се свъси.
— Не, аз…
— Питаш дали имам нещо против ли? Много мило от твоя страна. Трябва да призная, че в началото имах съмнения, все пак се заканваше да ни убиеш, но после реших, че не си от лошите, пък и Картър е луднал по теб, така че…
— Не е за Картър.
Аз сбърчих нос.
— Охо. Забрави, ако обичаш, какво ти казах току-що.
— За Сет е.
— Божичко — въздъхнах аз. — Пак ли се почва? Още ли подозираш Еймъс?
— Трябва да си сляпа, за да не го виждаш — заяви тя. — Сет обича измамата и капаните. Това е любимият му начин да убива.
Дълбоко в себе си знаех, че е права. Вие безспорно ще си помислите, че съм глупачка, щом не съм я послушала. Но случвало ли ви се е да си седите и някой да започне да злослови за ваш роднина? Дори да не е от любимите ви близки, естествената реакция е да го защитите — поне при мен беше така вероятно защото като начало нямах чак толкова много роднини.
— Виж какво, Зия, не мога да повярвам, че Еймъс ще…
— Еймъс няма да го направи — съгласи се Зия. — Но Сет е в състояние да прекърши ума и да завладее тялото. Не съм специалистка по обсебването, но едно време това е бил много разпространен проблем. Доста трудно е да се освободиш от второразредните демони. А един важен бог…
— Той не е обсебен. Изключено — отсякох и се свъсих.
Там, където последния път бях държала перото на истината, по дланта ме парна остра болка. Но аз не лъжех! Наистина вярвах, че Еймъс е невинен… нали така?
Зия се взря в лицето ми.
— Искаш Еймъс да е добре. Той ти е чичо. Загубила си прекалено много близки. Разбирам те.
Идеше ми да възразя, че не разбира нищо, но от гласа й заподозрях, че и тя е познала скръбта — дори повече от мен.
— Нямаме избор — казах. — До изгрев-слънце остават колко… май три часа? Еймъс знае най-добрия път за планината. Дори да е капан, трябва да отидем там и да се опитаме да спрем Сет.
Почти видях как мислите се носят шеметно в главата на Зия и тя търси някакъв начин — какъв да е начин да ме убеди.
— Добре тогава — рече накрая. — Исках да кажа на Картър нещо, но така и нямах възможност. Ще кажа на теб. Последното нещо, от което се нуждаете, за да спрете Сет…
— Едва ли знаеш тайното му име.
Зия се взря в очите ми. Може би заради перото на истината бях сигурна, че тя не блъфира. Наистина знаеше името на Сет. Или най-малкото смяташе, че го знае.
Пък и, да си призная, докато бях отзад в кабината, бях чула отчасти разговора й с Картър. Не че съм искала да подслушвам, но беше трудно да не ги чувам. Погледнах Зия и се помъчих да повярвам, че в нея се е вселила Нефтида, но нещо не се връзваше. Бях разговаряла с богинята. Тя ми беше казала, че е далеч и се е вселила в спящ човек. А Зия си беше направо тук, пред мен.
— Ще се получи — настоя Зия. — Но аз не мога да го направя. Трябва да го направите вие.
— Защо не използваш името самата ти? — продължих да настоявам. — Защото си изразходвала цялата си магия ли?
Тя подмина въпроса.
— Само ми обещай, че ще го използваш сега с Еймъс, още преди да сме отишли на планината. Това вероятно ще бъде последният ти шанс.
— Но ако грешиш, ще пропилеем този единствен шанс. Веднъж използвана, книгата изчезва, нали?
Зия кимна без особено желание.
— След като бъде прочетена, книгата ще се разпадне и ще се появи някъде другаде по земята. Но ако протакаш, сме обречени. Ако Сет те примами в леговището си, където е най-силен, никога няма да събереш сили да му се противопоставиш. Моля те, Сейди…
— Кажи ми името — подканих. — Обещавам да го използвам, когато му дойде времето.
— Сега е времето.
Поколебах се с надеждата Изида да изрече някакви мъдри думи, но богинята мълчеше. Не знам дали е трябвало да се поддавам. Нещата може би щяха да се развият различно, ако се бях съгласила с плана на Зия. Но още преди да съм взела решение, вратите на камиона се отвориха и Еймъс и Картър се качиха заедно с вихрушка пясък.
— Близо сме — усмихна се Еймъс, сякаш това бе добра новина. — Много, много близо.
36. Семейството ни се изпарява
Когато до планината Камълбак оставаше по-малко от километър и половина, навлязохме в зона, където беше съвършено спокойно.