— Окото на бурята — предположи Картър.
Беше зловещо. Навсякъде около планината се въртеше цилиндър от черни облаци. От върха й до края на вихрушката като спици на колело се простираха следи от дим, но точно над нас небето беше ясно и обсипано със звезди и започваше да посивява. Скоро щеше да се съмне.
По улиците нямаше никого. В подножието на планината имаше големи къщи и хотели, които не светеха, затова пък самата планина направо грееше. Държали ли сте някога ръка над електрическо фенерче, виждали ли сте как кожата ви сякаш свети в червено? Ето така изглеждаше и планината: през скалите сякаш се опитваше да излезе нещо много ярко и горещо, което си прогаряше път.
— По улиците не се движи нищо — отбеляза Зия. — Ако се опитаме да се качим с камиона на планината…
— Ще ни видят — довърших аз.
— Ами онова заклинание? — попита Картър и погледна Зия. — Нали се сещаш… заклинанието, което използва в Първи ном.
— Кое, кое? — намесих се аз.
Зия поклати глава.
— Картър говори за заклинанието за невидимост. Но аз нямам сили да правя магии. И ако не разполагате с всичко необходимо, не можеше да направите магията просто защото ви се е приискало.
— Еймъс! — извиках аз.
Той се замисли.
— Опасявам се, че няма да станем невидими. Но ми хрумна друго.
Мислех, че е ужасно да се превърнеш в птица, докато Еймъс не ни преобрази на буреносни облаци.
Обясни предварително какво ще направи, но от това не станах по-спокойна.
— Никой няма да забележи в бурята няколко рехави черни облачета — изтъкна той.
— И дума да не става — отсече Зия. — Това е магия за буря, магия за хаос. Не бива да…
Еймъс вдигна вълшебната пръчка и Зия се разпадна.
— Не! — кресна Картър, но после изчезна и той и беше заменен от вихрушка черна прах.
Еймъс се извърна към мен.
— О, не! — рекох. — Благодаря, но…
Пуф! Ето ме и мен като буреносен облак. Е, сигурно ще ви прозвучи изумително, но си представете, че ръцете и краката ви изчезват и се превръщат във вятър. Представете си, че тялото ви е заменено от прах и пара и че нещо ви гъделичка вътре в стомаха, без изобщо да имате стомах. Представете си, че трябва да се съсредоточите само за да не се превърнете в нищо.
Толкова се ядосах, че вътре в мен блесна светкавица.
— Стига си фучала — скара ми се Еймъс. — Само за няколко минути е. Тръгвай след мен.
Той се стопи и се превърна в по-тежък и тъмен буреносен облак, който се понесе шеметно към планината. Не беше лесно да го последвам. В началото можех само да се нося напосоки. Духнеше ли вятър, имаше опасност той да отнесе някоя от съставните ми части. Опитах се да се въртя и установих, че това помага да се задържа цяла. После си представих, че се пълня с хелий, и внезапно полетях.
Не бях сигурна дали Картър и Зия са зад мен. Когато си буря, не виждаш като останалите. Чувствах смътно нещата около себе си, но онова, което „виждах“, беше разпръснато и размазано, сякаш го гледах през силно статично електричество.
Насочих се към планината, почти неустоим фар за буреносните ми сетива. Тя светеше от горещината, налягането и турбуленцията — точно каквото беше нужно на малка прашна вихрушка като мен.
Отидох след Еймъс на хребет отстрани на планината, но си върнах прекалено бързо човешкия вид. Свлякох се от небето и повалих Картър на земята.
— Ох — изохка той.
— Извинявай — рекох, макар че внимавах най-вече да не повърна.
Стомахът ми и досега като че ли беше главно буря.
До нас стояха Зия и Еймъс, които надзъртаха в процепа между два големи къса пясъчник. Отвътре се процеждаше червена светлина, от която лицата им бяха като на дяволи.
Зия се извърна към нас. Ако се съди от изражението й, онова, което беше видяла, не бе особено приятно.
— Остава само пирамидионът.
— Кое, кое?
Надзърнах през процепа и гледката беше почти толкова объркваща, както докато бях буреносен облак. Цялата планина беше изкорубена, точно както беше описал Картър. Дъното на пещерата беше на около шестстотин метра под нас. Навсякъде горяха огньове, окъпали скалите наоколо в кървавочервена светлина. Насред пещерата се издигаше грамадна алена пирамида, а в подножието й се суетяха цял гмеж демони, събрали се като за рок концерт. Високо над тях, на равнището на очите ни, бавно се носеха два вълшебни шлепа, насочвани най-тържествено от демони към пирамидата. На плетеница от въжета под лодките беше увиснала последната част от пирамидата, която все още не бе сложена на мястото си: златен пирамидион за върха на съоръжението.