Единият беше висок и слаб като върлина, с черни очи и отблъскващо лице, което приличаше на мускул със смъкната от него кожа.
— Дясната ръка на Сет — предупреди Картър. — Ужасноликия.
— Ах, вие! — вресна демонът. — Дръжте ги!
Еймъс си каза заклинанията.
— Пушек — рече напевно.
Втората лодка в миг се изпари и стана на сива мъгла. Демоните западаха с крясъци. Златният горен камък за пирамидата се устреми към земята и въжетата, закачени за него откъм нашата страна, се опънаха, а лодката ни за малко да се преобърне. Наклонени на една страна, започнахме да падаме към дъното на пещерата.
— Срежи въжетата, Картър! — изписках аз.
Той ги разсече с меча и лодката застана равно, като за миг се издигна на няколко метра, оставяйки стомаха ми долу.
Пирамидионът падна със силен трясък на дъното на пещерата. Останах с чувството, че току-що сме направили цяла купчина питки от демони.
— Дотук добре — отбеляза Картър, но както обикновено, избърза със съжденията.
Зия посочи надолу.
— Вижте.
Всички крилати демони — а те не бяха много, но пак наброяваха четиридесетина-петдесет — се бяха изстреляли към нас и бяха запълнили пространството като рояк разлютени стършели.
— Летете към пирамидата — каза Еймъс. — Аз ще отклоня вниманието на демоните.
Входът на пирамидата — най-обикновен свод между две колони в основата на съоръжението — не беше далеч. Охраняваха го няколко демона, но по-голямата част от силите на Сет тичаха към лодката ни, като пищяха и мятаха камъни (а те се сипеха обратно към тях и ги удряха, но никой не твърди, че демоните са умни).
— Прекалено много са — изтъкнах аз. — Ще те убият, Еймъс.
— Не се тревожи за мен — отвърна той мрачно. — Запечатете след себе си входа.
Изтика ме от лодката и така не ми остави друга възможност, освен отново да се превърна в каня. Картър вече се носеше във вид на сокол на спирала към входа, а аз чувах как лешоядът на Зия пляска зад нас с огромни криле.
Чух как Еймъс крещи:
— За Бруклин!
Бойният вик прозвуча странно. Погледнах назад и лодката избухна в пламъци. Понесе се встрани от пирамидата, надолу към войнството на чудовищата. От лодката във всички посоки се изстрелваха огнени кълба, а корпусът се разпадна на парчета. Нямах за кога да се възхищавам от магията на Еймъс или да се притеснявам какво му се е случило. С пиротехниката си той отклони вниманието на много от демоните, но някои ни забелязаха.
Ние с Картър кацнахме точно откъм вътрешната страна на входа на пирамидата и си върнахме човешкия вид. Зия тупна до нас и преобрази лешояда си отново на амулет. Демоните бяха само на няколко крачки зад нас: десетина едри като канари мъжаги с глави на насекоми, на змейове и на разните му там отвертки, тирбушони и остриета, каквито има по сгъваемите ножове.
Картър протегна ръка. Появи се грамаден трепкащ пестник, който повтори движението му: промуши се между мен и Зия и затвори с трясък вратата. Картър стисна очи, за да се съсредоточи, и върху вратата като печат изникна пламтящ златен символ: Окото на Хор. Очертанията му заблещукаха, а демоните заблъскаха по преградата в опит да влязат.
— Няма да ги задържи дълго — каза Картър.
Бях направо възхитена, въпреки че разбира се, не го казах. Докато гледах запечатаната врата, бях в състояние да мисля само за Еймъс отвън в горящата лодка, заобиколен от вражеската войска.
— Той знаеше какво прави — напомни Картър, макар да не прозвуча много убеден. — Сигурно всичко е наред.
— Идвайте — подкани Зия. — Няма за кога да се двоумим.
Тунелът беше тесен, червен и влажен, затова имах чувството, че пълзя по артерията на огромен звяр. Промъквахме се в индийска нишка, а тунелът се спускаше по наклон от около четиридесет градуса — от него щеше да стане хубава водна пързалка, но той не беше особено удобен за внимателно вървене. Като повечето египетски стени, които бяхме видели, и тези тук бяха украсени с хубави рисунки, но Картър очевидно не ги хареса. Току спираше и ги гледаше свъсен.
— Какво? — попитах настойчиво след петия-шестия път.
— Рисунки като тези тук не се срещат по гробниците — каза той. — Няма изображения на задгробния живот и на боговете.