Зия кимна.
— Тази пирамида тук не е гробница. Тя е площадка, съоръжение, където Сет складира силата си. Всички тези картини са предназначени да увеличат хаоса и да наложат завинаги владичеството му.
Продължихме нататък и тъй като обръщах повече внимание на рисунките, разбрах какво е обяснила Зия. По стените бяха изобразени ужасни чудовища, бойни сцени, градове като Париж и Лондон, обхванати от пламъци, пъстроцветни портрети на Сет и на Звяра Сет, които връхлитат върху съвременни войски: сцени, толкова потресаващи, че никой египтянин не би ги издълбал върху камък. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-зловещи и ярки ставаха картините, а на мен ми призляваше все повече.
Накрая стигнахме при сърцето на пирамидата.
Там, където в обикновените пирамиди се намира погребалната камера, Сет си беше направил тронна зала. Беше с размерите приблизително на тенискорт, но по краищата подът хлътваше надолу като в ров около средновековен замък. Далеч, много далеч долу бълбукаше червена течност. Кръв? Лава? Кетчуп злодей? Никоя от възможностите не предвещаваше нищо добро.
Виждаше ми се доста лесно да прескоча окопа, но не бързах да го правя, защото целият под в помещението беше изпъстрен с червени йероглифи: все заклинания, призоваващи силите на Isfet, хаоса. В средата на високия таван имаше квадратна дупка, откъдето проникваше кървавочервена светлина. Освен нея като че ли нямаше изход. При всяка от стените имаше обсидианова статуя на приклекналия Звяр Сет, който беше извърнал към нас муцуната си с бели като бисер оголени зъби и блеснали изумрудени очи.
Но най-страшен беше самият престол. Беше ужасен и безформен, като червен сталагмит, който се е образувал през вековете. И под него имаше златен ковчег — ковчегът с татко: беше вграден в основата му и се подаваше съвсем малко като поставка за крака.
— Как ще го извадим? — попитах с треперлив глас.
Картър, който стоеше до мен, затаи дъх.
— Еймъс!
Проследих погледа му към светещия червен отвор в средата на тавана. Оттам се поклащаха два крака. После Еймъс скочи долу: отвори наметалото си като парашут и се спусна на пода. Дрехите му още пушеха, косата му беше посипана с пепел. Той насочи жезъла към тавана и изрече заповед. Отворът, откъдето Еймъс се беше спуснал, избоботи, от него се посипаха прах и отломъци и най-неочаквано светлината помръкна.
Еймъс изтупа дрехите си и ни се усмихна.
— Това ще ги забави малко.
— Как го направи? — полюбопитствах аз.
Той ни показа с ръка да отидем при него в залата.
Картър прескочи без колебание рова. Тази работа не ми харесваше, но не исках да оставям Картър сам, затова също прескочих изкопа. Веднага се почувствах по-зле и отпреди, сякаш помещението се беше наклонило и беше извадило от равновесие сетивата ми.
Зия дойде последна и огледа внимателно Еймъс.
— Не би трябвало да си жив — каза тя.
Еймъс се засмя.
— О, чувал съм го и друг път. А сега да се залавяме за работа.
— Да — отвърнах и погледнах престола. — Как ще измъкнем ковчега?
— Дали да не го срежем? — попита Картър и извади меча, но Еймъс вдигна ръка.
— Не, деца. За друга работа ви говорех. Постарах се да не ни прекъсва никой. Време е да поговорим.
Изтръпнах цялата.
— Да поговорим ли?
Най-неочаквано Еймъс се свлече на колене и започна да се гърчи. Хукнах към него, но той ме погледна с лице, изкривено от болка. Очите му бяха червени като разтопен метал.
— Бягайте! — простена той.
Строполи се и от тялото му излезе червена пара.
— Да се махаме оттук! — сграбчи ме за ръката Зия. — Незабавно!
Но смразена от ужас, аз загледах как парата се издига от безжизнената форма на Еймъс и се носи към престола — приемаше бавно вид на седнал мъж, на червен воин в огнени доспехи, с железен жезъл в ръката и с глава на чудовищно псе.
— О, скъпи мои — засмя се Сет. — Зия сигурно трябва да заяви: „Казвах ли ви аз!“.
37. Лерой си отмъщава
Добре де, сигурно не съм особено схватлив.
Защото чак в този миг, когато светът щеше да се пръсне и аз се бях изправил лице в лице с бога Сет насред тронната му зала, в сърцето на злата пирамида, обкръжена отвън от цяло войнство демони, си помислих: „Наистина не трябваше да идваме тук“.