Но никой от двамата не можеше да го подчини докрай на себе си. Ето какъв беше отговорът. Бяхме длъжни да се съюзим, да си вярваме напълно, иначе и двамата щяхме да умрем.
„Да“, каза Хор и престана да се бута. Аз пък престанах да се съпротивлявам и оставих мислите ни да текат заедно. Разбирах силата, спомените и страховете му. Виждах всички хора, в които той се беше вселявал някога през хилядата си живота. А той видя ума ми — всичко, дори онова, от което не се гордеех.
Трудно е да опиша чувството. И знаех от паметта на Хор, че такъв съюз е много рядък — както случаите, когато хвърляш ези-тура, а монетата пада на ръба и се закрепва на него. Хор не ме владееше. Аз не използвах силата му. Действахме като един.
Гласовете ни изрекоха в хор:
— Хайде.
И вълшебните връзки, които ни държаха заедно, се разпаднаха.
Около мен се образува бойният ми аватар, който ме вдигна от земята и ме обгърна със златиста енергия. Излязох напред и вдигнах меча. Воинът сокол повтори движението, подчини се напълно на волята ми.
Сет се обърна и ме изгледа със студени очи.
— Е, Хоре — каза. — Успя да намериш педалите на велосипедчето, а? Това не означава, че можеш да го управляваш.
— Аз съм Картър Кейн — възразих. — Потомък на фараони, Око на Хор. А сега, Сет — брат, чичо, предател — ще те смажа като гнида.
38. Домът е в Дома
Битката беше не на живот, а на смърт, и аз се чувствах страхотно.
Всяко движение беше съвършено. От всеки удар се забавлявах така, че ми идеше да се изсмея на глас. Сет започна да се уголемява, докато стана по-едър и от мен, а железният му жезъл заприлича на корабна мачта. Лицето му затрепка и от човешко се превърна в кръвожадната паст на Звяра Сет.
Мечът ми се удари в жезъла и се разлетяха искри. Сет ме извади от равновесие и аз се блъснах с все сила в една от статуите на животни, която се преобърна на пода и се натроши. Върнах си равновесието и преминах в настъпление, а острието ми отхапа парче от надраменника на Сет. Той ревна, когато от раната пръснаха капки черна кръв.
Замахна с жезъла, а аз се претърколих точно преди да ми е отнесъл главата. Жезълът удари не мен, а пода, който се пропука. Дуелирахме се с променлив успех, като се удряхме в стълбове и стени, а около нас се сипеха парчета от тавана, докато накрая не чух, че Сейди крещи, за да привлече вниманието ми.
С крайчеца на окото видях, че тя се опитва да защити от разрухата Зия и Еймъс. Беше нарисувала набързо върху пода защитен кръг, а щитовете й отхвърляха падащите отломъци, аз обаче разбрах защо е разтревожена: не след дълго щеше да се срути не само таванът, а цялата зала и тя щеше да размаже всички. Съмнявах се Сет да пострада особено. Той вероятно разчиташе на това. Искаше да ни погребе живи тук.
Трябваше да го изкарам на открито. Може би, ако спечелех време за Сейди, тя щеше да освободи от престола ковчега на татко.
После си спомних как Баст е описвала схватката си с Апоп: че се е сражавала цяла вечност с врага.
„Да“, съгласи се Хор.
Вдигнах юмрук и насочих струя енергия към отвора горе — разширих го, докато през него отново не започна да се процежда червена светлина. После пуснах меча и се втурнах към Сет. Сграбчих го с голи ръце за раменете — опитах се да го накарам да застане в стойка като за борба. Той се помъчи да ми направи хватка и да ме фрасне, но от близко разстояние жезълът му беше безполезен. Сет се озъби и пусна оръжието, после се вкопчи в ръцете ми. Беше много по-силен от мен, Хор обаче владееше някои добри хватки. Извъртях се и застанах зад Сет, а китката ми се изплъзна изпод мишницата му и аз го сграбчих с нея за врата — стиснах го като с менгеме. Залитнахме напред и за малко да стъпим върху щитовете на Сейди.
„Сега вече го пипнахме — помислих си. — Какво ще правим с него?“
Колкото и да е странно, не друг, а Еймъс ми даде отговора. Спомних си как ме е превърнал в буря, преодолявайки само с душевна сила съпротивата ми. Умовете ни бяха влезли в кратка схватка, той обаче беше наложил съвсем самоуверено волята си — беше си представил, че съм буреносен облак, и аз се превърнах в такъв.
„Ти си плодояден прилеп“, казах на Сет.
„Не съм!“, ревна умът му, аз обаче го бях изненадал.
Долових объркването му и го използвах срещу него. Не ми беше трудно да си представя, че е прилеп, понеже, докато Еймъс беше обсебен от него, бях видял как той се превръща в прилеп. Представих си още как противникът ми се смалява, как му поникват мъхнати криле и как дори лицето му погрознява. Също се смалих, докато не се преобразих на сокол с плодояден прилеп в ноктите. Нямах време за губене: изстрелях се към отвора за проветряване и докато кръжахме с прилепа в шахтата, се борехме, хапехме се и се дращехме. Накрая изскочихме на открито и отстрани на червената пирамида отново си върнахме вида на воини.