Застанах неустойчиво на склона. Аватарът ми потрепваше от раната на дясната ръка, моята ръка беше разрязана на същото място и кървеше. Сет се изправи, като бършеше черната кръв по устата си.
Ухили ми се и върху лицето му се появи стръвното изражение на хищник.
— Можеш да умреш, Хоре, със съзнанието, че си се постарал много. Но вече е късно. Виж.
Погледнах към пещерата и сърцето ми застина от ужас. Войнството на демоните беше влязло в битка с нов враг. Бяха се появили десетки и десетки магьосници, които бяха обкръжили на хлабав обръч пирамидата и си проправяха с бой път. Домът на живота явно бе свикал всичките си налични сили, но в сравнение с пълчищата на Сет те бяха окаяно малко. Всеки от магьосниците стоеше в подвижен защитен кръг като от прожектор и се провираше с жезъла и вълшебната пръчка между противниците. Сред гъмжилото от демони падаха светкавици, огън и смерчове. Съгледах всякакви зверове, които магьосниците бяха призовали: лъвове, змии, сфинксове и дори няколко хипопотама, които напираха като танкове през врага. Тук-там из въздуха светеха йероглифи, които предизвикваха взривове и земетръси и те изтребваха силите на Сет. Но прииждаха още и още демони, които обкръжаваха на все по-плътни редици магьосниците. Видях как един от тях бе разгромен, как кръгът му беше натрошен на блеснала зелена светлина и магьосникът остана на земята, стъпкан от вражеските талази.
— Това е краят на Дома на живота — оповести самодоволно Сет. — Докато се издига пирамидата, сме непобедими.
Магьосниците явно го знаеха. Докато се приближаваха, запращаха по пирамидата огнени комети и светкавици, но те се разпадаха, без да наранят наклонените й каменни стени, и потъваха в червената мъгла на Сетовата мощ.
Точно тогава съгледах златния камък за върха на пирамидата. Четирима великани с глави като на змейове го бяха грабнали и го носеха бавно, но неотклонно през мелето. Дясната ръка на Сет — Ужасноликия, им крещеше заповеди и ги шибаше с камшик — да побързат. Те ускориха крачка и щом стигнаха основата на пирамидата, тръгнаха да я катерят.
Спуснах се към тях, но Сет се намеси и в миг ми препречи пътя.
— А, без тия, Хоре — засмя се той. — Няма да ми разваляш купона.
И двамата призовахме оръжията си и се впуснахме с подновена настървеност в бой, като замахвахме с остриетата и се изплъзвахме от ударите. Аз описах с меча смъртоносна дъга, но Сет се наведе и отскочи встрани, а острието ми падна върху камък и от удара запрати по цялото ми тяло тръпка. Още преди да съм се опомнил, Сет изрече една-единствена дума:
— Ha-wi!
„Удряй!“
Йероглифите се пръснаха в лицето ми и ме запратиха надолу отстрани на пирамидата.
Когато отново можех да виждам ясно, съгледах високо горе Ужасноликия и змейоглавите великани — те мъкнеха с усилие отстрани на паметника златния си товар и бяха само на няколко крачки от върха.
— Не — промърморих.
Опитах се да стана, но аватарът ми нямаше никакви сили.
После сякаш от дън земя към гъмжилото демони се изстреля магьосник, който запрати по тях бурен вятър. Те се разлетяха и изпуснаха камъка за върха на пирамидата, а магьосникът го подпря с жезъла си — да не се плъзне надолу. Този магьосник беше Дежарден. Раздвоената му брада, широката дреха и наметалото от леопардова кожа бяха опърлени от огъня, а очите му преливаха от гняв. Той натисна с жезъла камъка за върха на пирамидата и златната му форма засия, но още преди Дежарден да го е унищожил, над него се надвеси Сет, който замахна с металния прът като с бейзболна бухалка.
Ранен, Дежарден изгуби съзнание и след като се свлече от пирамидата чак долу, се изгуби в гъмжилото демони. Сърцето ми се сви. Дежарден не ми беше симпатичен, но никой не заслужаваше чак такава съдба.
— Дразнещо — отбеляза Сет. — Но безполезно. Ето в какво посмешище се е превърнал Домът на живота, нали, Хоре?