Спуснах се надолу по пирамидата и оръжията ни отново се допряха и изкънтяха. Бихме се дълго, чак докато през пукнатините на планината горе започна да се процежда сивкава светлина.
Острите сетива на Хор ми казаха, че до изгрев-слънце остават около две минути, може би по-малко.
Енергията на Хор пак ме изпълваше. Аватарът ми беше пострадал съвсем малко, а нападенията ми още бяха бързи и мощни. Но това не беше достатъчно, за да разгромя Сет, и той го знаеше. Не бързаше. От минута на минута покосените на бойното поле магьосници ставаха все повече и хаосът беше на крачка от победата.
„Търпение — подкани Хор. — Първия път се сражавахме с него седем години!“
Аз обаче знаех, че не разполагаме и със седем минути, камо ли със седем години. Съжалих, че Сейди не е тук, но можех само да се надявам, че тя ще успее да освободи татко и да защити Зия и Еймъс.
От тази мисъл се разсеях. Сет замахна с жезъла към краката ми и вместо да отскоча, аз отстъпих назад. Ударът се стовари върху десния ми глезен и аз изгубих равновесие и отхвърчах към пирамидата.
Сет се засмя.
— Приятно пътешествие!
После вдигна камъка за върха на пирамидата.
Изправих се със стонове, ала краката ми тежаха, сякаш са оловни. Залитнах по наклона, но още преди да съм изминал и половината разстояние, Сет намести камъка и завърши съоръжението. Отстрани на пирамидата се плисна червена светлина и се чу звук като от най-голямата бас китара на света, от който цялата планина се разтресе, а тялото ми омекна.
— До изгрев-слънце остават трийсет секунди — ревна радостно Сет. — И тези земи ще бъдат мои завинаги. Не можеш да ме спреш сам, Хоре, особено пък в пустинята, откъдето идва силата ми!
— Прав си — каза някой наблизо.
Погледнах нагоре и видях, че Сейди се издига от отвора за проветряване: излъчваше пъстроцветна светлина, а жезълът и вълшебната й пръчка сияеха.
— С тази малка подробност, че Хор не е сам — заяви тя. — И че няма да се бием с теб в пустинята.
Тя заби жезъла в пирамидата и извика едно име: последните думи, които очаквах да изрече като боен вик.
39. Зия ми казва една тайна
Браво на теб, Картър, изкара го толкова зрелищно и така нататък.
Истината не беше чак толкова лъскава.
И така, продължаваме ли? Брат ми, този безумен воин с вид на пиле, се превърна на сокол и излетя през комина на пирамидата заедно с новото си приятелче, плодоядния прилеп, оставяйки ме да се правя на медицинска сестра и да се грижа за двама тежко ранени — а това изобщо не ми допадна, пък и не ставах за такива неща.
Раните на клетия Еймъс изглеждаха по-скоро магически, отколкото физически. По него нямаше и драскотинка, но той беше забелил очи и едвам дишаше. Когато го докоснах по челото, от кожата му се вдигна пара, затова реших да го оставя за малко.
Зия беше друга работа. Беше пребледняла като мъртвец и по крака й имаше няколко дълбоки рани, от които течеше кръв. Едната й ръка беше извита под лош ъгъл. Докато дишаше, Зия издаваше звук, все едно се сипе мокър пясък.
— Не мърдай — казах й и отпрах малко плат от долния край на крачола си, с който се опитах да превържа крака й. — Дали няма някоя магия за изцеляване или…
— Сейди! — Тя ме стисна с последни сили за китката. — Няма време. Чуй сега.
— Ако спрем кръвта…
— Името. Трябва да знаеш името му.
— Но ти не си Нефтида! Сет го каза.
Тя поклати глава.
— Вест… Говоря с нейния глас. Името… Денят на злото. Тогава се е родил Сет, ето защо това е Денят на злото.
Не че не беше вярно, но нима такова бе тайното име на Сет? И какво ми обясняваше Зия — че не била Нефтида, но говорела с нейния глас… в думите й нямаше никаква логика. Точно тогава се сетих за гласа при реката. Нефтида беше казала, че ще прати вест. А Анубис ме беше накарал да обещая, че ще послушам Нефтида.
Запристъпвах, притеснена.
— Слушай, Зия…
В този миг прогледнах внезапно за истината. Искандар ми беше казал някои неща, Тот — също, и те се напаснаха. Искандар беше предупредил да пазя Зия. Беше казал, че ако е разбрал по-рано, че сме млади богове, е щял да пази и нас… и още някого. И Зия. Сега вече разбрах как се е опитал да я опази.
— О, Боже — втренчих се аз в нея. — Това е, нали?
Тя май схвана какво я питам и кимна. Лицето й се сгърчи от болка, но очите й останаха яростни и настойчиви, както и преди.